Риплър се обърна, докато Човекът вълк вървеше дебнешком към него. Грамадният мускулест санитар падна на колене и се разплака като дете, молейки за милост. Но както много пъти бе доказвал на безпомощните пациенти, поверени на грижите му, зад тези стени нямаше място за милост. Върколакът го сграбчи в огромните си лапи, вдигна го над главата си и го запрати в стената, която отстоеше на цели петнайсет метра разстояние.
Санитарят се блъсна със сила, която раздроби костите му. Сетне се строполи на пода, натрошен, но жив и по жестока прищявка на някой безмилостен бог, остана в съзнание, дори когато чудовището зарови муцуната си в стомаха му и започна да се храни.
— Господи! — извика някой и този вик някак извади Абърлайн от вцепенението му. Той тръсна глава и се втурна надолу през скамейките към чудовището.
Хонегер и помощникът му се промъкваха крадешком към заключената врата. Психиатърът държеше ключовете в едната си ръка, а спринцовката в другата.
— Побързайте, докторе — просъска помощникът му. — Побързайте!
Навсякъде в залата цареше паника, докато тълпата се щураше от изход към изход, всеки от които беше заключен.
— Намерих го! — каза Хонегер, докато пъхаше припряно ключа в ключалката, след което го завъртя силно, но в бързината си вложи прекалено много сила. Тънкият ключ се огъна… и се счупи.
— О, Боже!
Човекът вълк вдигна глава и подуши нова миризма на страх. Той се обърна и отново видя Хонегер, но този път докторът крещеше и блъскаше с юмруци по заключената врата.
Лафърти и Стрънк, които бяха извън залата, чуха суматохата и се опитаха да отворят вратата, но тя беше здраво заключена. Малкото й кръгло прозорче беше матово и не се виждаше какво се случва вътре, но в един момент някой започна да удря с юмруци по стъклото. Секунди по-късно то се разби на парчета и двамата грубовати санитари с изненада видяха лицето на доктор Хонегер, притиснато в назъбения отвор.
— Помощ! Пуснете ме да изляза! О, боже… някой да отвори тази…
Стрънк потупа джобовете на панталоните си.
— Добре, сър. Само да отскоча до кабинета да взема ключа. Няма да отнеме…
— Ти, проклет имбецил! — крещеше Хонегер. — Отвори тази врата…
Нещо огромно и тъмно се появи зад психиатъра и го дръпна рязко назад, при което той изчезна от погледа на санитарите. Миг по-късно счупеният прозорец бе опръскан с кръв. Писъците вътре бяха заглушени от нещо необикновено силно и чудовищно.
Лафърти погледна към кървавия прозорец, а сетне към Стрънк.
Без да кажат дума, те хукнаха по коридора, бягайки с всичка сила. Пътьом срещнаха друг санитар, който бързаше надолу, привлечен от ужасната врява, която идваше от залата.
— Мислиш ли, че трябваше да кажем на Роджър да не…?
— Това не е наша работа, приятел!
Те се спуснаха панически по стълбището, което се виеше надолу и накрая излетяха през входната врата на приюта „Ламбът“.
— Какво, по дяволите, ставаше там? — попита Лафърти.
— Бога ми, не знам — отвърна Стрънк. И не искам да знам.
Те чуха силен трясък и когато вдигнаха глави, видяха големият прозорец на залата за демонстрации шест етажа по-горе да експлодира. Нещо червено и деформирано полетя надолу в нощта и сащисани от онова, което виждат, двамата мъже се забавиха секунда повече, отколкото трябваше. В момента, в който понечиха да побегнат, върху тях се посипа дъжд от стъкла и трупът на доктор Хонегер се стовари върху шиповете на оградата от ковано желязо около двора на дома „Ламбът“. Тялото на психиатъра беше напълно разнебитено — разкъсано, осакатено и в голямата си част липсващо — и сега висеше, нанизано на шиповете на портата като някакъв зловещ трофей.
Те се втренчиха в трупа и после отново погледнаха нагоре.
Човекът вълк падаше безшумно право надолу към тях. Събрал скорост от дългия си полет от шестия етаж, той се стовари върху тях с такава сила, че вътрешностите им станаха на каша, а кръвта им експлодира през порите на кожата им и опръска каменната настилка.
Върколакът се нарани при падането, строполи се на тревата до алеята и остана известно време в свито положение, давайки възможност на счупените кости и разкъсаните си мускули да зараснат, което стана само за секунди. Сетне отметна глава назад и изрева тържествуващо, наслаждавайки се на прясната плът в стомаха си и силата на живота, която кипеше в него.
Чу се силно изчаткване и от метала на близката ограда изскочиха искри. Човекът вълк проточи шия и видя на прозореца горе силуета на мъж. Сетне се разнесе нов гръм и от ръката на мъжа проблесна пламък. Куршумът се вряза в рамото на върколака и закачи костта, преди да излети навън и да се забие в пръста. Но преди да дойде третият изстрел, раната вече я нямаше, сякаш никога не бе съществувала.