Човекът вълк изрева към фигурата на високия прозорец, сетне се обърна и се спусна напред, бягайки на четири крака по-бързо от всеки вълк на света… по-бързо от всяко животно, което природата някога беше създавала. Прескачаше огради и живи плетове и се извисяваше високо във въздуха без всякакво усилие, наслаждавайки се на силата, която течеше в мускулите му. Хората — мъже и жени — пищяха от ужас, щом го зърнеха и се разбягваха пред него. Конете се изправяха на задните си крака, хвърляха къчове и се дърпаха назад уплашени. Уличните кучета виеха и се търкулваха по гръб, когато минеше покрай тях.
Създанието скочи на една ниска стена, която водеше към покрива на някаква барака и се покатери по водосточната тръба по-пъргаво от всяка маймуна. На върха на една висока сграда то се спря и се огледа. Не изпитваше страх от нищо. Жадуваше всичко. По края на сградата имаше редица от статуи и Човекът вълк се покатери на най-голямата от тях масивен каменен грифон. Остана там, взирайки се надолу в града, неговото ловно поле. Долавяше миризмата на пот, страх и кръв. Беше наясно, че всички същества долу знаеха за него и бяха изпълнени с ужас.
И той на свой ред искаше да ги погълне всичките.
Четирийсет и четвърта глава
Инспектор Абърлайн излетя от приюта „Ламбът“ и се закова на място при портата. Луната беше от другата страна на сградата и дворът тънеше в сенки, но Абърлайн усети миризмата на кръв. Той извади от джоба си електрическо фенерче, насочи снопа светлина и ахна при гледката на онова, което видя. Тялото на доктор Хонегер, разкъсано и отпуснато, висеше нанизано на шиповете на оградата, а двамата санитари лежаха на алеята в локви от кръв.
— Боже милостиви…
Умът му изгуби връзка с реалността. Онова, което виждаше, беше просто невъзможно. То бе невъобразимо, безумно.
И въпреки това…
Абърлайн си пое дъх и клекна, насочвайки фенерчето си към земята. В пръста се виждаха отпечатъци от стъпки с големи нокти. Дирята продължаваше само няколко метра по-нататък и завършваше с две дълбоки следи, откъдето създанието очевидно бе прескочило оградата от жив плет.
Инспекторът бръкна припряно за свирката в джоба си и я наду, произвеждайки висок пронизителен сигнал, какъвто можеше да бъде и крясъкът, който напираше в гърдите му. Веднъж, дваж… и веднага след това последва отговор на друга свирка долу от алеята. И след това още една далече отляво.
С треперещи пръсти Абърлайн презареди пистолета си. Той все още опитваше да приеме фактите такива каквито са и да проумее смисъла им за света, който познаваше. Сърцето му кънтеше като копитата на галопиращ кон и под дрехите му се стичаха струйки пот.
— Спокойно — мърмореше си той, докато пъхаше патроните в гнездата на барабана. Спомни си за ковача в Блекмор и сребърните куршуми. — Спокойно…
В далечината се чу звука от бягащите крака на отряд полицаи.
Но преди да пристигнат той чу друг звук, който го накара да се обърне и да погледне нагоре към покрива на сградата в далечния край на оградата. Там, очертано върху диска на кръглата луна, беше чудовището.
Всички инстинкти му подсказваха, че трябва да бяга. Там горе той виждаше смъртта си. Виждаше самия ад върху тялото на каменен грифон. Виждаше истинския лик на дявола. И искаше да побегне.
Както и направи.
Но към сградата с чудовището.
Гладът на Човека вълк беше пещ, която не можеше да бъде заситена. Той виеше вътре в него, искайки месо, искайки кръв.
Чудовището скочи от гърба на грифона и се затича по ръба на сградата, мятайки се от покрив на покрив с изумителна лекота. Ту падаше на четири крака, препускайки по-бързо от най-бързия състезателен кон, ту се катереше нагоре, вечно в движение, като неясна тъмна сянка на фона на усмихнатото лице на Богинята на лова.
Абърлайн бягаше с всичка сила, опитвайки се да не изостава от звяра. В един момент го видя да скача от една сграда и да се приземява зле на съседната, търсейки бясно опора с крака в самия край на постройката.
— Пипнах те! — просъска инспекторът. Той се спря, разкрачи леко крака, вдигна пистолета си с две ръце, затвори едното си око и стреля.
Първият куршум отчупи парче от тухла и вдигна облаче прах само на педя и половина от рамото на чудовището. Абърлайн се пое дъх, коригира мерника си и отново стреля. И още веднъж. Виждаше как ризата на гърба на създанието се издува леко при всяко точно попадение. Той продължи да стреля, докато ударникът щракна върху празния барабан.