Човекът вълк не падна. Дори не залитна. Само изрева през рамо, прехвърли се през края на сградата и изчезна.
Абърлайн изруга и продължи да тича.
Нямаше никаква идея какво ще прави оттук нататък. Току-що беше изстрелял последните си патрони.
Конните полицаи чуха няколкото сигнала със свирка и след това шест поредни изстрела. Обърнаха се и по ехото се ориентираха, че стрелбата идва от далечния край на парка.
— Това е приюта „Ламбът“ изръмжа Петит. — Пазачите пак са изтървали някой луд.
— Проклетите лунатици просто трябва да бъдат умъртвявани — отвърна Фрост и пришпори коня си, за да прескочи изпречилия се на пътя му жив плет. Те завиха към центъра на парка, понеже това беше най-прекият път към дома за душевноболни, но двата коня изведнъж изцвилиха тревожно и се изправиха на задните си крака пред тълпата от народ, която се появи изпод сенките на дърветата, устремявайки се вкупом към тях.
— Какво е това, по дяволите? — каза Петит.
— Всички луди са избягали — предупреди Фрост, изваждайки полицейската си палка. Но хората, които профучаха покрай тях не носеха усмирителни жилетки или затворнически пижами. Това бяха бизнесмени и чиновници, дами и улични музиканти, богаташки деца и дрипави просячета. Единственото, което ги обединяваше, беше чистият ужас, изписан на всяко лице.
Вълната от пищящи изплашени хора мина покрай тях и се разля по улиците и покрай редиците от сгради в близост до приюта за лунатици.
Двамата полицаи стояха на стремената и гледаха отвъд дърветата и постройките към нещото, което бягаше от покрив на покрив.
— О, боже мой… — казаха те абсолютно едновременно.
Абърлайн излезе от парка и се затича към групата полицаи, които бързаха към него пешком.
— Въоръжени ли сте? — попита той.
Двама от мъжете извадиха пистолети, а един по-отзад държеше пушка.
— Дай ми оръжието си — каза Абърлайн и полицаят, който беше най-близо, му подаде тежкия си револвер. — И всичките си патрони. Хайде, по-бързо, по дяволите!
Покрай тях на талази продължаваха да тичат изплашени хора, но Абърлайн ги разблъска, пробивайки си път. Полицаите тръгнаха след него в разгърнат строй, образувайки здрава фаланга, от която тълпата отскачаше.
— Ето го! — извика един от полицаите и Абърлайн видя, че създанието бе сменило посоката си, насочвайки се към центъра на града. Те хукнаха след него вкупом, от време на време минавайки напряко по малки тесни улички. В един момент се натъкнаха на сляпа улица и Абърлайн изруга.
От един отворен прозорец отляво се дочу музика и инспекторът веднага се затича натам. Той не си направи труда да почука на вратата, а мина през нея с помощта на двама едри сержанти от двете му страни. Вратата се откъсна от пантите си, полицаите минаха с тежки стъпки по нея и влетяха вътре, озовавайки се сред група от богато облечени франтове, настанени на дивани и пищно украсени кресла, които слушаха пасторална миниатюра в изпълнение на струнен квартет. Музиката рязко замлъкна и благородните джентълмени нададоха вик на протест и изненада, но Абърлайн нямаше време за обяснения. Той вдигна пистолета си, очаквайки върколакът да скочи от този покрив на следващия, но не се видя дори сянка от движение.
Чудовището бе сменило посоката си. Бяха го изпуснали.
Отвъд стената имаше ярки светлини и миризма на месо. Човекът вълк присви жълтите си очи, докато наблюдаваше тълпите народ, които вървяха по улиците. Гореща слюнка капеше от зъбите му, муцуната му се набръчка и от гърлото му дойде ръмжене като на звяр, който тръгва на лов.
Той пропълзя напред, избирайки си съвършената плячка…
Абърлайн се затича надолу по алеята и излезе на улицата, за да види как двама от най-добрите му детективи, Картър и Адамс, скачат от един брониран екипаж.
— Картър! Имаш ли пистолет?
— Да, сър. И двамата…
— Добре — каза рязко Абърлайн. — Последвайте ме. А вие останалите, намерете начин да се качите на покривите. Разпръснете се и открийте това нещо. — Но сетне инспекторът се спря и заби пръст в гърдите на Адамс. — Телеграфирай в Скотланд Ярд. Да бъдат подсигурени карабини за всички. Веднага!
Абърлайн плесна Картър по рамото, давайки му знак да го последва, и двамата мъже побягнаха.
Пухтейки от усилието, Абърлайн попита:
— Картър… разполагаме ли в полицията със сребърни куршуми?
Картър пробяга десет крачки преди да отговори:
— Сребърни?
Човекът вълк беше няколко преки по-напред, скачайки по покривите на сградите, следейки движението на стадата от плячка долу. Собствената му ненаситност го правеше нерешителен. Всеки път, когато си набележеше жертва, виждаше някоя друга по-примамлива от предишната. От устата му се стичаха лиги, които капеха по онова, което бе останало от бялата риза на Лорънс Толбът.