На лицето на Човека вълк се разля усмивката на хищник, белязана със знака на червена наслада.
Телеграфните жици в Лондон се нажежиха до червено от новините, които течаха във всички посоки. Стотици полицаи грабваха пистолети и карабини и поемаха по улиците. Абърлайн водеше малкия си отряд от мъже през парка по посока на новите ужасяващи писъци, които се разнесоха. В далечината, от другата страна на парка, той видя сиянието на консерваторията и сърцето му се сви. Тази вечер имаше маскен бал и половината от елита на лондонския хайлайф беше там.
Докато тичаше, инспекторът мислено си повтаряше: „о, боже… о, боже… дано да стигна навреме!“
Но знаеше, че молбата му няма да бъде чута.
Четирийсет и пета глава
Сградата със стъклен купол беше украсена като вълшебен замък, със стотици малки светци, скрити сред венци от вечнозелени растения и цветни знаменца. Масите бяха отрупани с всевъзможни храни — имаше тумбести кошници с димящи кестени, пирамиди от лъскави ябълки и круши, едри гроздове от половин дузина сортове, сребърни подноси със сьомга и пъстърва, гарнирани с ананас и лимон, малки прасенца, изпечени майсторски до нежно розово, дузина тлъсти гъски с плънка от лук и босилек и в средата на всичко беше сложено огромно парче ростбиф, червен и сочен.
Стотици хора се тълпяха в залата, всеки от тях в екзотичен костюм. Пират с лента на окото и триъгълна шапка вървеше под ръка с Клеопатра. Сатир разговаряше за политика с Аполон, крал Хенри VIII и Мерлин. Крал Артур и сър Френсис Дрейк се съревноваваха за вниманието на Мария Антоанета, а в това време Бакхус седеше в ъгъла и се напиваше тихо с един кралски шут и Уилям Уолъс9. Сред гостите имаше и един клоун в зелено фестивално облекло, келтски племенни вождове, почти всички старогръцки и римски богове и шестима отделни Там Линовци10, всеки от които се преструваше, че не забелязва другите. Костюмите бяха сложни, скъпи, някои от тях съвсем типични, други по-двусмислени, но всички бяха красиви. Шейсет души седяха на столове, наредени пред подиум, на който свиреше оркестър. Останалите влизаха и излизаха от залата, настаняваха се пред малки маси с храна, стояха и разговаряха на групи, които ту се разпадаха, ту се събираха отново. Виното се лееше като дар от небето.
Когато оркестърът завърши „Кларинетния квинтет в Ре минор, опус 115“, последната творба на Йохан Брамс, гръмнаха аплодисменти. После ръкоплясканията замряха и едно младо момиче, облечено като принцеса поведе сляпа певица към средата на сцената. Певицата беше възхитителна в елегантната си рокля от коприна и дантела, а млечнобелите й очи като че ли притежаваха чувство, което надхвърляше пределите на познатия земен свят. Публиката очакваше с нетърпение това изпълнение, което беше пирона на вечерта — арията на Ровена от операта „Айвънхоу“, под акомпанимента само на първата цигулка. Цигуларят пристъпи напред, поклони се на дамата и на публиката и след това пъхна красивия инструмент под брадичката си.
Певицата си пое бавно дъх в очакване на въвеждащия тон, а музикантът сложи нежно лъка върху струните и затвори очи, за да се потопи в музиката, която скоро щеше да потече през него. С майсторско движение на китката лъкът се плъзна по първата струна, сладостният първи тон дойде като шепот и след края на встъплението певицата запя.
Човекът вълк се беше притаил до задния вход и наблюдаваше цветовете, които се движеха и въртяха около него. Музиката го омая и накара ума му да се колебае между повика на лова и една друга, по-дълбоко скрита потребност. Той влезе в огромната зала, но не нападна. Беше смутен от собствената си плячка. Нито един от маскираните хора не се страхуваше от него. Неколцина сбърчиха носове, когато се приближи до тях, но нито за момент не почувства страх, не усети миризмата на паника и ужас, която отключваше инстинкта му да преследва и убива. Когато певицата запя, Човекът вълк извърна глава към нея и се заслуша в гласа й сред врявата на разговорите и смеха. Той бе толкова различен от всичко друго, което беше чувал, че почти веднага го въздигна над глада и другите хищни импулси.
Направи крачка към нея, сетне още една, привлечен от звука на гласа й, и за момент забрави за лова.
Докато се движеше между гостите на маскарада, създанието докосна леко една жена в бяла рокля. Дамата зяпна при вида на червеното петно, което сега блестеше върху скъпата тъкан на одеждата й. Тя го докосна с пръсти и вдигна ръка към носа си. Очите й се разшириха. Твърде много пъти беше участвала в лов на лисици, за да не разпознае уникалната миризма на бакър.
9
Уилям Уолъс (1272–1305), шотландски национален герой, известен още като „Смело сърце“. — Б.пр.