След това полицаите изскочиха от парка начело с Абърлайн и всички едновременно откриха огън срещу създанието, тъкмо когато се измъкваше от омнибуса. Въздухът се изпълни с пищенето на полицейски свирки. Все още объркан от преживяното, Човекът вълк се обърна и побягна по алеята от другата страна на падналия автобус.
Абърлайн сграбчи реверите на един едър старши полицай.
— Вземи десет души и блокирайте алеята. Аз и останалите ще му отрежем пътя за отстъпление. Ще хванем негодника под кръстосан огън.
Старшият полицай кимна отсечено и извика имената на хората, които трябваше да го последват. Без да губи секунда, Абърлайн поведе останалите към ъгъла.
Човекът вълк летеше по тясната уличка с невероятна скорост, като от време на време падаше на четири крака, за да прескочи купчина боклук или вързан кон. Полицаите, всеки от тях опитен и в добра форма, бягаха с всичка сила, но чудовището ги изпревари с лекота.
Старшият полицай, бързоног шотландец с тъмнориж мустак и студен поглед на бивш войник, се прицели с пистолета си, докато тичаше. Той беше участвал в сражения на ход, знаеше как да синхронизира дишането, крачката и дърпането на спусъка и затова беше смъртоносен стрелец дори в движение. Пистолетът подскочи в ръката му и куршумът уцели бягащото чудовище. Кръвта обагри гърба на парцаливата му бяла риза. Полицаят се усмихна тържествуващо и изпрати втори куршум, който попадна на педя разстояние от предишния.
Създанието постепенно забави ход и се спря. Старшият полицай се спогледа с колегата си, който тичаше до него. Най-сетне го бяха пипнали!
Втурнаха се към него, без да спират стрелбата, сякаш искаха да го разкъсат на парчета.
Но Човекът вълк не беше спрял заради куршумите на старшия полицай. Причината не беше и в пораженията, които смятаха, че са му нанесли. Той се спря, защото куршумите изобщо не му вредяха. Инстинктите му на хищник му подсказаха правилното решение и върколакът се обърна, не защото беше притиснат до стената, а за да нападне.
С рев на кърваво тържество той се нахвърли срещу полицаите и преди още да разберат, че са попаднали в капан, Човекът вълк беше сред тях.
Когато инспектор Абърлайн и хората му се приближиха от далечния край на уличката, те не намериха нито един оцелял.
Чудовището бе приключило кървавото си дело и бе избягало.
Абърлайн стоеше сред руините на разума и реда. Собствените му дрехи бяха точно толкова изплискани с кръв, колкото и телата на мъртвите му служители, които лежаха около него, а лицето му беше също толкова безкръвно.
Инспекторът погледна револвера в ръката си. Той беше безполезен. Повече от безполезен, като пистолет играчка срещу тигър. Цялото му ожесточение и желание за борба го напуснаха, оставяйки го празен. Изхабен.
Абърлайн не беше набожен човек. Никога не се беше осланял много на вярата. Но сега прошепна:
— Бог да ни е на помощ.
И го каза искрено.
— Бог да ни е на помощ.
Четирийсет и шеста глава
Човекът вълк се спотайва дълго в тъмната сянка на моста. Той заби зъби в една откъсната ръка, сдъвка бавно парчето, после отхапа отново. Щом дояде плътта, пречупи лакътя с челюстите си и изсмука костния мозък.
Когато не остана нищо за ядене, той изхвърли костите и жилите във водата и се облегна на покритите с мъх тухли. Те бяха успокояващо хладни. Звукът на полицейските свирки и виковете на хората се отдалечаваха на север и скоро съвсем заглъхнаха.
Чудовището подуши въздуха. Наблизо нямаше никого, нито плячка, нито преследвачи. Само няколко плъха. На изток бледа ивица светлина бавно очертаваше контура на сградите.
Клепките на създанието натежаха. Мястото изглеждаше безопасно. Засега ловът беше приключил. Време беше да си почине.
Четирийсет и седма глава
Лорънс не искаше да отвори очи. Боеше се от светлината. От събуждането. От всичко.
Постепенно осъзна, че вече е буден, но не усещаше тялото си, сякаш беше съзнание без форма. Надяваше се да е мъртъв, молеше се да е мъртъв.
Малко по малко физическите му усещания започнаха да се възвръщат. Първото, което почувства, беше болка. Смътна, безформена маса от болка, в която съзнанието му плуваше. После тя постепенно започна да се локализира. Запълзя по гърба му, сякаш някой прокарваше пръст по гръбнака му и пробождаше всеки отделен пулсиращ прешлен. Първо ръцете, а после и краката му изпратиха до мозъка му сигнали за безсилна агония. Лорънс нямаше представа колко време му отне всичко това. Час, година…