Когато най-сетне събра смелост да отвори очи, трябваше да примигне, за да се проясни погледът му. Гледаше право нагоре към парче синьо небе, обрамчено от мръсни тухлени стени. Те бяха издълбани от нокти и опръскани с кръв. Това не го учуди, но му се догади. Искаше му се тези стени да се срутят върху му и да разрушат живота в него.
Следващото сетиво, което се събуди, беше обонянието. Вонята беше ужасяваща. На развалено месо, загнили плодове, мръсна вода, пот и човешки отпадъци. Лорънс разбра, че лежи в купчина смет под някакъв мост. Той потръпна от погнуса и смрадта, надделявайки над всичко друго, го накара да помръдне.
Надигна се бавно. Вълна на отвращение се напираше в стомаха му и очите му се насълзиха от миризмата. Погледна към ръцете си и онова, което видя, засили многократно чувството на гадене. Те бяха покрити със засъхнала кръв.
Кожата и дрехите му бяха раздрани на ивици и оплескани със съсирена кръв и мръсотия. Крясъкът на чайките долиташе до слуха му като хор от обвинения.
— Боже, не… — молеше се той.
Лорънс се огледа и видя, че е в тясна уличка, затрупана с боклук. И не беше сам. Труп на стар просяк, облечен в дрипи, лежеше на три стъпки от него. От лицето на мъжа не бе останало нищо. Едната му ръка липсваше.
Лорънс зарови лице в кървавите си длани и заплака.
По-късно, облечен в дрехите на мъртвеца и лъхащ на боклук и смърт, Лорънс Толбът се тътреше по лондонските улици. Вървеше като привидение — с наведена глава и вперени в земята безизразни очи, влачейки крака по паважа. Минувачите го забелязваха и заобикаляха, поклащайки глава с отвращение. Жените дръпваха децата си на отсрещната страна на улицата. Дори уличните псета ръмжаха предупредително срещу него.
Докато вървеше, той повтаряше тихо: Моля те, господи… Моля те, господи… — отново и отново, а неизреченият край на тази молитва кънтеше в главата му.
„Моля те, господи… Нека умра.“
Но той не умираше и проклинаше бог заради жестокото му безразличие.
Когато стигна до „Есингтън Лейн“, Лорънс спря и осъзна, че знае накъде се е запътил. Гази мисъл го разтърси. Взря се в уличния знак на стената на близката сграда, обърна се и погледна към отсрещната страна на улицата. Не можеше да разбере как бе успял да стигне дотук, без да знае накъде върви, до това място, чийто адрес само беше чувал, но никога не беше посещавал.
И все пак, от другата страна на улицата го гледаше реалността във вид на боядисана табела: „АПТЕКА КОНЛИФ“.
Лорънс близна устни.
Какво щяха да сторят семейство Конлиф? Дали щяха да му затръшнат вратата? Би трябвало, макар че тази вечер не се очакваше пълнолуние. Дали щяха да извикат полицията? Донякъде му се искаше да го направят. Може би щеше да съумее да предизвика полицаите да го застрелят точно на прага им. Или направо щяха да го убият като животно, в каквото действително се беше превърнал? Това би било справедливо… а вероятно и милосърдно. Докато бе вървял насам, залитайки по страничните улички, Лорънс беше слушал крясъците на вестникарчетата. „Луд убиец на свобода“, гласяха всички заглавия.
Луд?
Не… Беше нещо повече от луд.
Той се втренчи в аптеката на Конлиф. Изглеждаше затворена, но лампите в стаите горе светеха. Гуен му бе споменала, че с баща й живеят над магазина на „Есингтън Лейн“, между една галантерия и цветарски магазин.
Той прехапа долната си устна. Ако го подгонеха, дали щеше да се предаде? Можеше ли да се предаде? Или инстинктът за оцеляване на вълка все още владееше дълбините на съзнанието му?
С тези съмнения, терзаещи душата му, Лорънс рискува всичко и стъпи на улицата, проправи си път през движението и се промъкна до вратата на аптеката. Бяха му необходими повече сили, отколкото си мислеше, че притежава, за да вдигне ръка и да натисне звънеца.
В отговор последва тишина. Прозорците бяха тъмни и той притули очи с ръце, за да надникне вътре. Домът изглеждаше празен и сърцето му се сви, но после някой се раздвижи в дъното на магазина. Миг по-късно резето щракна и вратата се отвори.
Гуен Конлиф му хвърли бегъл поглед и понечи да отпрати просяка, застанал на прага й.
— Гуен — промълви Лорънс с глас, който бе побрал всичката мъка и нужда на света.
Очите й се разшириха, когато го разпозна зад нечистотията, засъхналата кръв и страданието.
— Боже мой! Лорънс!
— Аз… — започна той, но Гуен го сграбчи за ръцете и бързо го притегли вътре. Тя затвори вратата, спусна щората, втурна се да дръпне завесите над витрината и през кафеникавите сенки на аптеката остана да се процежда само един сноп студена утринна светлина. После се обърна към него с ръка на гърлото.