— Лорънс? Какво правиш тук? Как…?
— Тук ли е баща ти?
— Не. Замина за Париж да купува стока. О, боже, кажи ми какво става.
Лорънс се облегна на една от стените в преддверието и прокара треперещи пръсти през мазната си сплъстена коса.
— Какво става ли? Той се замисли и направи опит да се усмихне, но вместо това на лицето му се изписа зловеща гримаса. — Ужасни неща… И всички са верни. Всичко. Гуен… Аз съм това, което казват, че съм.
— Не…
— Дори е още по-лошо.
Тя стоеше до завесите на витрината, на няколко крачки от него, и не помръдваше.
— Как така? Нещата, които чух… Какво би могло да е по-лошо от тях?
Лорънс се плъзна надолу по стената, докато не се свлече на пода. После отпусна глава в ръцете си.
— Баща ми е… същият като мен. И… Боже, не зная как да го изрека… Сигурен съм, че Бенджамин е знаел и се е опитал да го спре. Мисля, че затова е бил в гората през онази нощ. — Лорънс изтри сълзите от очите си. — И съм също толкова сигурен, че е бил убит точно заради това.
Гуен продължаваше да стои, а студената неумолима дневна светлина, проникваща през завесите, очертаваше лицето й със сребро. Лорънс виждаше как думите му се врязват в съзнанието й и раздират сърцето и душата й. Ъгълчетата на очите й се навлажниха и сълзите потекоха като капки сребърен дъжд по страните й. Той очакваше тя да започне да пищи. Да го изхвърли на улицата.
Но най-неочаквано Гуен прекоси стаята и застана на колене пред него. Докосна лицето му с нежните си пръсти.
— Толкова съжалявам — промълви тя.
Думите й, добротата й го сломиха. В гърдите му се надигна ридание и в следващия миг той вече плачеше неудържимо. Гуен го прие в обятията си и също захлипа.
Четирийсет и осма глава
Лорънс лежеше гол до кръста в една от стаите за гости над аптеката. Дрехите му бяха изгорени в пещта. Беше се къпал в продължение на близо два часа в гореща вана, в която Гуен постоянно доливаше кани вряла вода. Беше търкал кожата си, докато тя не доби почти ожулен вид. Но макар засъхналата кръв и нечистотията да бяха отмити, той не можеше да се изчисти от усещането за тях и осъзнаваше, че вероятно никога нямаше да успее. Не и ако му се наложеше да живее цял живот, а той се съмняваше дали ще доживее до края на тази година.
Когато се беше събудил в затрупаната с боклук уличка и беше съблякъл дрипите си, за да облече дрехите на мъртвия просяк, Лорънс беше открил по тялото си драскотини, рани и ухапвания от стотици насекоми. Сега по кожата му нямаше никакви белези. Той не сподели това с Гуен, но знаеше, че тази липса на следи беше изобличаващо доказателство, че носи Белега на Каин. Белега на Вълка.
Часовникът отби седем вечерта, когато Гуен влезе с подноса с вечерята. Когато го оставяше на леглото, Лорънс видя сгънатия вестник до каната с кафе. С огромна тревога той го взе и го разгъна. Боеше се какво щеше да прочете вътре, но онова, което видя, бе невъобразимо по-лошо от очакванията му. Имаше негова снимка, явно направена малко след пристигането му в приюта „Ламбът“. На нея се виждаше лице на душевноболен с обезумял поглед. Заглавието, напечатано с огромен шрифт, гласеше:
— Десетки… — прошепна Лорънс и затвори очи. За пръв път след смъртта на майка си той се прекръсти.
Погледна към Гуен, очаквайки да срещне ужас и отвращение, но видя единствено състрадание и жалост. В очите й отново блестяха сълзи.
— Мога да ти помогна.
Лорънс хвърли вестника на пода и отмести подноса. Спусна крака и седна на леглото.
— Няма как да ми се помогне — изрече той с нисък, напрегнат глас.
— Може би има — отвърна Гуен и протегна към него ръка. В дланта й проблясваше нещо сребристо. — Вземи.
Той продължаваше да седи, неспособен да помръдне, затова Гуен взе медальона и го прекара през главата му. Талисманът попадна върху сърцето му. Беше затоплен от дланта й и тази топлина сякаш проникна в плътта му и разхлаби стегнатия обръч в гърдите му. Лорънс за пръв път почувства, че може да си поеме дълбоко въздух.
— Ако подобни неща са възможни, Лорънс… Значи всичко е възможно, нали? Магията? Дяволът?
Той вдигна поглед.
— Дори… Бог? — добави тя.
Лорънс докосна медальона и в душата му заискри някакво подобие на надежда. Беше бледо пламъче, блещукащо в черното дихание на вълка, но все пак го имаше.
— Да отговори той меко. — Всичко е възможно.
Тя коленичи и стисна ръцете му в своите с изненадваща сила.
— Тогава трябва да има начин да спрем това!
— Не… — поде той, но настойчивият й поглед възпря напиращото на устните му възражение. — Гуен, чуй ме. Трябва да приема стореното от мен и ако Бог съществува, то съдбата ми е вече предрешена. Ще горя в ада заради причиненото от мен страдание.