— Не! Това не си бил ти. Нещо друго го е сторило.
— Аз съм извършил тези неща, Гуен. Независимо дали съм се контролирал или не.
— Тогава е нещо като зараза. Ако си болен и болестта ти те кара да нараняваш другите, значи не си виновен ти. — Тя погали бузата му. — Тази сутрин, когато ми разказа какво се е случило в онзи ужасен приют, спомена, че си ги умолявал да те затворят, да те оковат, да те убият.
— Да…
— Но не са го сторили! Те са отговорни. Ако бяха те послушали, никой нямаше да пострада. Ако баща ти те беше предупредил своевременно, ако те беше заключил в Блекмор, вместо да те остави навън, тогава никой нямаше да пострада. Вината не е твоя, Лорънс. Ти си добър, благоприличен човек.
Той отново се опита да се усмихне.
— Никой досега не ми е казвал, че съм благоприличен.
Тя енергично поклати глава.
— Тази… болест или проклятие, или каквото и да е… Било ти е причинено. Ти нямаш вина за него.
— Никой друг няма да мисли така.
— Но аз мисля така — настоя тя. — И ти трябва да мислиш по същия начин.
— Не зная. Не мога да контролирам това… и не мога да допусна да се случи отново. Не мога да понеса мисълта звярът отново да излезе на свобода. Ръцете ми са изцапани с достатъчно много кръв.
— Тогава не го пускай — рече тя.
Той впери поглед в нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Сър Джон си е построил клетка, за да обуздава своя звяр. И ти можеш да го сториш.
— Може би — каза той колебливо. — Но аз съм беглец, Гуен. Дори да успея да избягам от полицията, ще се наложи да се укривам до края на живота си.
— Светът е голям, Лорънс. Ще си промениш името, ще станеш някой друг. Остави страданието зад гърба си. Ще бъде по-добре, отколкото да станеш поредната жертва на чудовището, а точно така ще се случи, ако му позволиш да те унищожи, както унищожи Бен.
Лорънс се изправи и закрачи из стаята. Думите й го ободриха. Те не лекуваха, но поне облекчаваха донякъде болката от разяждащата го язва на безнадеждността. Той се спря и се обърна към нея.
— Трябва да приключа с баща си — каза той. В погледа му се четеше сурова непреклонност. — Трябва да се върна в Блекмор. Може би той дори очаква завръщането ми. Ако успея да го спра, ще трябва да изчезна. Завинаги. Аз… Твърде вероятно е повече никога да не те видя.
Гуен стана, прекоси стаята и постави ръце на раменете му.
— Не отвърна тя и в сините й очи гореше пламък. — Моля те… Нека намеря начин да ти помогна. Не можеш да влизаш в населени места, не бива да те виждат… Аз мога.
Той не знаеше какво да й отговори. Искаше да й каже да стои настрана от всичко това, но силата й, разумът й, красотата й… бяха неустоими.
— Лорънс — каза тя. Трябва да има някакъв лек.
Той чувстваше с цялото си същество меката топлина на ръцете й върху голите си рамене и долови момента, в който и тя усети това. И все пак, Гуен не отмести ръцете си.
— Трябва да призная — промълви меко Лорънс, като докосна една от страните й, — че му завиждам. На брат си. За дните, които е прекарал с теб. Каква ли радост е изпитвал.
Когато тя се изчерви, той понечи да се отдръпне.
— Прости ми — бързо каза той.
— Не…
— Бих дал всичко да можех да те познавам в някой друг живот. Мога само да се моля Бен да ми прости. Заради… чувствата ми към теб.
Той се наведе и я целуна леко по устните. Без натиск, но с плам. После отметна глава назад.
— Боже, съжалявам…
— Не — каза Гуен. — Не…
Тя го придърпа към себе си и целувката й гореше от порив и страст, каквито Лорънс никога не бе срещал. Силата им беше още по-неустоима заради искреността и свободата, с която тя предлагаше дара си, и той я пое в обятията си. Целувката им се превърна в точка на горене, която разпростря пламъка си навсякъде, където телата им се докосваха — гърди, ръце, хълбоци и бедра се притискаха с копнеж и търсеха място, където да се слеят. Ръцете им се изследваха, плъзгаха се по голата плът и раздърпваха дрехите, за да открият истината за нещата — видими и въображаеми. Лорънс тъкмо започна да разкопчава робата й, докато Гуен дърпаше ожесточено връзките на панталоните му, когато…
Тряс! Тряс!
Тежък юмрук заблъска по входната врата на долния етаж и те замръзнаха на място, полуоблечени и с тревожни очи.
— Мис Конлиф! — долетя глас отвън. Гуен се освободи от прегръдката му и се втурна към прозореца, за да надзърне. Робата й беше наполовина смъкната, разкривайки съвършена гръд, чието зърно бе набъбнало от целувките му. Това изглежда не я смущаваше и тя надникна през един процеп в завесата.