— Боже мой — промълви тя. — Това е инспектор Абърлайн.
Очите им се срещнаха и приковаха за един дълъг миг. Лорънс се приближи до нея и я целуна по челото. После се наведе да целуне още веднъж гърдите й. Накрая нежно вдигна презрамката на дрехата й и я постави на рамото й.
— Най-добре с да го приемеш — рече той меко.
Четирийсет и девета глава
Гуен отвори вратата. Инспектор Абърлайн стоеше на прага, а очите му бяха потъмнели от безкрайна умора и напрежение. Двама от едрите му помощници чакаха на тротоара с упорити и решителни изражения на лицата. Един от тях носеше пушка, а другият — пистолет, не особено добре скрит под сакото му. Беше започнал да ръми слаб дъжд, но на хората от Скотланд Ярд това изглежда не им правеше впечатление.
Абърлайн докосна периферията на опръсканото си от дъжда бомбе.
— Мис Конлиф, добро утро.
— Инспекторе — отвърна Гуен с насилена учтивост.
Погледът му обходи коридора, осветен с един-единствен стенен свещник.
— Може ли да ви попитам дали сте сама?
— Да. Баща ми замина.
— Ще позволите ли да ви се натрапя?
Гуен се поколеба, но Абърлайн погледна през рамо към дъжда. Тя се почувства притисната от случая и условностите на благоприличието. Ако откажеше да го пусне при тези обстоятелства, щеше да събуди у него подозрения, затова кимна, отстъпи назад и отвори вратата.
— Разбира се, инспекторе. Моля, заповядайте.
Абърлайн кимна признателно и щом влезе, свали шапката си и очите му настойчиво огледаха тъмната аптека. Но Гуен не се отмести, ограничавайки достъпа му само до преддверието. Инспекторът леко се усмихна.
— Мадам, трябва да ви попитам без заобикалки: виждали ли сте Лорънс Толбът? Сигурен съм, че сте чули за бягството му.
— Да, чух новината — отвърна тя безучастно. — Но не, не съм го виждала.
Още докато изричаше тези думи, Гуен усети, че е избрала неподходяща интонация. Отрицанието й прозвуча безизразно и точно толкова фалшиво, колкото беше в действителност. Тя забеляза как умореният поглед на Абърлайн мигновено се изостри и бързо се насочи към вътрешността на магазина.
— Разтревожен съм, че вашият баща ви е позволил да останете тук съвсем сама при положение, че един убиец се разхожда на свобода. Бих искал да дойдете с мен.
— Това е съвършено ненужно, инспекторе. Недоумявам защо смятате, че съм в опасност. Лорънс никога не би ме наранил.
— Мис — възрази твърдо Абърлайн. — Не мога да ви опиша в каква смъртна опасност се намирате.
При тези думи той извади един вестник от големия си джоб и го хвърли върху тезгяха. Беше същият брой, който тя бе донесла на Лорънс, със същите набиващи се на очи заглавия и снимка, на която изглеждаше като безумец, придружена от надпис: „Вие сте в опасност, ако се озовете близо до него.“
Абърлайн постави ръка на рамото й и леко я отмести настрани. Тя знаеше, че ако се беше представила като по-добра лъжкиня, той нямаше да си позволи подобна волност. Инспекторът влезе в магазина и започна да отваря вратите на всеки долап и шкаф, който бе достатъчно голям, че да побере човек. След като не откри нищо, той разтвори завесите в дъното на магазина и видя стълбището, водещо към жилището на горния етаж.
Гуен се опита да се промъкне тихомълком между инспектора и стълбището.
— Може би не познавате този човек така добре като мен.
— Може би, но видях чудовището със собствените си очи. — Той се взря изпитателно в лицето й, за да види как ще й подействат думите му, но Гуен си наложи да изглежда спокойна. И мога да ви кажа, мис Конлиф, че е по-ужасяващо от всичко… от всичко, което бихте могли да си представите.
Вместо да всеят у нея страх, думите на Абърлайн я разгневиха и решимостта й стана непоколебима.
— Благодаря ви, инспекторе, ще внимавам, ако ми се случи да го видя.
Абърлайн въздъхна и обърна гръб на стълбището. И тогава погледът му улови нещо, което го накара да замръзне на място. Малък шкаф на близката стена, чиято вратичка зееше отворена. В края на тезгяха до него имаше отворена кутия с бинтове и шишенце антисептик без капачка.
На устните на Абърлайн се появи тънка усмивка.
— Мис Конлиф, наистина се възхищавам на благородните ви намерения. Но трябва да ме послушате. Той се доближи до нея. — Мислите си, че можете да го спасите… Но не можете.
— Не зная за какво…
Ръката на Абърлайн рязко я сграбчи за китката, подобно на змия, захапала жертвата си.
— Моля ви! — призова я той. Настоявам да дойдете с мен.
— Настоявате? — отвърна тя рязко с надеждата, че възмущението й ще окаже необходимото въздействие там, където явната лъжа не бе успяла. — За кого се мислите? За каква ме вземате? За вещ?