— В такъв случай настоявам да вземете моя.
Старият французин се усмихна най-любезно, но плетеницата от бръчки по лицето му издаваше и някаква друга емоция, и когато прие бастуна, пръстът му докосна леко пръстите на Лорънс. При този случаен досег Лорънс едва не подскочи. Кожата на французина беше студена като надгробен камък и странно груба. Очите му бяха забулени в сянка, когато се облегна назад, за да разгледа новия си бастун.
Влакът нададе сигнал като писък на дух, докато летеше през преплетените диви лози и клони на Нортумбрия.
Пета глава
Черният път се виеше през гори, по-древни от всички човешки раси — и диви, и цивилизовани — които бяха живели тук. Огромни дъбове с дънери като каменни кули; дерета, които се спускаха към тъмни кътчета, гъмжащи от паяци; пътеки, които водеха към бездънни блата. Лорънс седеше до прозореца на каретата, за да се любува на пейзажа и да има достатъчно светлина да чете и препрочита писмото, което държеше между палеца и показалеца си. Почеркът беше изискан, красив и подчертано женствен. Прочете писмото отново, може би за двайсети път, откакто му беше предадено в Лондон, и сърцето му отново заби силно и болезнено като първия път, когато го беше прочел.
Скъпи мистър Толбът,
Моля да ме извините за тази фамилиарна и отчаяна молба.
Предполагам, че брат ви Бенджамин е споменавал за мен във вашата кореспонденция. Аз съм Гуен Конлиф, неговата годеница. Пиша ви, за да ви съобщя за неговото изчезване. Никой не го е виждал от три седмици и се страхуваме от най-лошото. Неотдавна научих, че сте тук в Англия с вашата театрална трупа.
Разбрах също, че скоро ви предстои да се завърнете в Америка, но ви умолявам да ни помогнете да го намерим. Моля ви, елате в „Толбът Хол“.
Нуждаем се от помощта ви.
С всеки следващ ред почеркът ставаше по-пламенен и писалката се беше забивала по-дълбоко в хартията. Подписът беше набързо надраскан и по хартията имаше петна от мастило. Признаци за припряност и тревога, а също и страх.
Лорънс сгъна писмото и го пъхна във вътрешния джоб на палтото си. Пооправи дрехите си и ръката му за кратко се спря на мястото, където беше сложил писмото. До сърцето си.
— Бен — прошепна той.
През по-голямата част от пътя копитата трополяха глухо по коравата земя, но когато започнаха да чаткат по камък, Лорънс надникна през прозореца. Погледна навън точно в мига, когато каретата премина под една голяма каменна арка, която мислеше, че няма да види никога повече. Върху масивния портал бе изобразена ловна сцена, представяща хванат в примка елен и две ръмжащи хрътки от двете му страни. Думите „ТОЛБЪТ ХОЛ“ бяха гравирани с хладна суровост върху основния камък на арката, но повечето от буквите бяха скрити под листата на пълзяща лоза. Ято вехти гарвани бяха разбудени от трополящата карета и подскочиха във въздуха, изпълвайки следобеда с дрезгавия си протест. Лисица с едно млечнобяло око гледаше въртящите се колелета, скрита в сенките на камъните, отдавна паднали от арката.
Лорънс погледна назад, опитвайки си да се спомни как бе изглеждала някога арката, но намери в паметта си само тлеещи въглени на отдавна изгаснал огън. Каретата се носеше бързо по алея, някога пазена от две редици букове, но сега те бяха обрасли с високи бурени и хищни кленове и приличаха на върволица от просяци. Полетата, някога винаги безупречни и спретнати, сега се губеха под масата от избуяли плевели и див лук. Дълбоки шубраци от стотици безименни видове бяха погълнати цветните лехи, а непочистените купчини от окапали листа лежаха като гниещи дюни на калдъръмената площадка за обръщане на колите. Дори каменните хрътки и вълци, които стояха като гаргойли върху мраморните пиедестали покрай алеята, бяха сиви от праха и задушени под дивите лози.
Каретата спря и Лорънс се поколеба преди да натисне дръжката на вратата. Макар да знаеше, че много неща са се променили от детството му, не бе очаквал да види целия този упадък и разруха. Самата къща имаше запуснат вид. Повечето прозорци бяха тъмни, стъклата на няколко от тях бяха пукнати, а на най-горния етаж имаше един прозорец изобщо без стъкло и Лорънс видя през него да влитат сипки, носещи клонки и червеи в човките си.
— Стигнахме, сър — каза кочияшът, скачайки чевръсто на земята. Той хвърли критичен поглед към гъшата, но се въздържа от коментар, докато вадеше скъпия куфар на Лорънс от багажника. Качи го на площадката на тежкото каменно стълбище, сложи го до вратата и бързо се върна при каретата. Неговият пасажер все още не се беше появил и затова мъжът дръпна надолу стъпалото от ковано желязо, отвори врата и съобщи: