— Добра вечер, сине мой — рече свещеникът. — Какво ви води насам?
Лорънс не знаеше как да отвърне на този въпрос. По лицето на свещеника не личеше да го е разпознал. Това поне беше някаква утеха.
— Имам нужда да се помоля — каза Лорънс.
— Може ли да се присъединя към вас? Бог е казал: когато двама и повече се съберат в Моето име… — той зачака да чуе продължението. Когато не последва такова, свещеникът наклони глава и погледна Лорънс изпитателно. — Е, за какво ще се молим? За мир? За помощ? За прошка?
Лорънс поклати глава.
— За сила — отвърна той печално.
Гуен Конлиф се наведе ниско над древния текст и се захвана да разчита бавно латинските думи. Беше научила езика от баща си, който редовно го използваше в работата си, но в някои случаи стилът беше мъгляв и неясен. Тя изричаше английския превод също така бавно, както четеше и оригинала. „… Скрито дълбоко под тази ужасна външност, сърцето на жертвата все още тупти. Макар върколакът да е чудовище, сътворено от Дявола… безсмъртната човешка душа все още обитава вътрешността му, безпомощна и хваната в капан от злата мощ на това неестествено преображение…“
Тя вдигна поглед, а в очите й блестяха сълзи.
— Лорънс — прошепна тя нежно.
После пое дъх, за да се съвземе, избърса ядосано сълзите от очите си и отново се наведе над заниманието си.
На следващия ден Лорънс Толбът напусна Лондон пеша. Нарамил пълната с дрехи чанта и превит под бремето на загубата и вината, той се отдалечаваше от разпилените сиви постройки на града. Може би, щом се махнеше от мястото, където бе извършил престъпленията си, щеше да му се удаде да измоли, заеме или дори да си присвои някое средство за превоз. Трябваше да стигне до „Толбът Хол“, докато още не бе станало късно.
Ако вече не бе станало късно.
Петдесет и първа глава
Лорънс изчака конярите да изнесат тора и да се отправят към къщата, след което се измъкна от скривалището си в плета и се насочи крадешком към обора. Ако успееше да открадне кон, може би щеше да се прибере у дома преди настъпването на пълнолунието. Дотам имаше не повече от дванайсет часа път, но, ако продължеше пеша, щеше да му отнеме цели два дни.
Портата на обора беше затворена с резе, но не беше заключена. Той бавно вдигна металния лост, без да вдига шум. Вътре миришеше на конски тор и на прясна слама. През няколко прозорчета падаше коса светлина и създаваше чувство за уют и сънливост. Атмосферата подканяше Лорънс да си намери някой ъгъл и да се сгуши в купчина сено. Но той знаеше, че това бе неосъществима фантазия.
Влезе тихо и огледа настанените в отделенията коне. Бяха около дузина и всички дъвчеха сено или овес. Най-близкият беше дорест и имаше силни крака. Кон, който можеше да издържи тежко натоварване, или поне Лорънс така се надяваше. Той взе в шепа слама от яслите, протегна ръка и започна постепенно да се приближава към него, като му говореше бавно и успокоително. Винаги се беше оправял с конете… Но щом стигна на десет стъпки от животното, то тръсна глава и облещи око към него. Лорънс замръзна на мястото си. Изведнъж конят се дръпна назад и изцвили уплашено.
— Не! — възкликна Лорънс. — Шшт, шшт… Всичко е наред.
Но животното беше изпаднало в паника. То се изправи на задните си крака и ритна вратата на отделението си, с което подплаши коня в съседния бокс. Само за няколко секунди всички коне се разцвилиха от уплаха. Те заподскачаха, захвърляха къчове и ужасено оголваха зъби.
Отвън се разнесоха викове.
— По дяволите! — изруга Лорънс и побягна навън.
Беше още ранна утрин, когато една предпазлива ръка отвори задната врата на „Аптека Конлиф“. Гуен надникна навън, обходи с поглед малката уличка и не видя никого. Баща й работеше нещо в аптеката и беше убеден, че дъщеря му, изтощена от преживените перипетии, все още спи. Нищо подобно. Дори и да не беше актриса като Лорънс, Гуен нямаше да заслужава името на пола си, ако не би могла да се разплаче и да изиграе сцена на дълбока меланхолия. Въпреки това, остана малко изненадана, че баща й, който познаваше силния й независим характер, изобщо повярва на този театър.
Гуен взе голямата си пътна чанта и щом се убеди, че улицата е безлюдна, забърза към пряката, където можеше да хване файтон.
Лорънс крачеше тежко по селските пътища, като често ги изоставяше и минаваше напряко през полето, както за да скъси маршрута си, така и за да избегне големите пътни артерии. Той прекара една нощ свит на кълбо под завета на оцеляла стена от древна римска крепост, чието име беше забравено дори от местните историци. На сутринта, докато изравяше дупка, за да закопае в нея остатъците от оскъдната си закуска, Лорънс се натъкна на римска монета, на която още се виждаше ликът на Цезар. Прибра я в джоба си, като си науми, че ще му носи късмет, какъвто му беше крайно необходим за последния етап от пътуването му.