Далеч в небето слънцето проправяше път за здрача. Лорънс направи някои изчисления в ума си и установи, че му остава почти цял ден път, докато стигне „Толбът Хол“. При тази мисъл стомахът му се сви и в яда си запокити остатъка от пилето. Беше изтощен и знаеше, че ако не поспи сега, няма да има сили да свърши необходимото на сутринта.
Загърна се по-плътно с жакета си и се сви на кълбо на студената земя. Докато лежеше, се замисли за Бен и за майка си. После и за баща си. Припомни си ужасните неща във вестниците, изписани с гротескно внимание към подробностите.
Но когато се унесе, сънува Гуен.
Петдесет и втора глава
Инспектор Франсис Абърлайн отвори вратата на каретата и скочи на каменната настилка на главната улица на Блекмор. След него слязоха Адамс и Картър. Абърлайн се беше надявал никога повече да не стъпи в този потънал в мрак и невежество малък град. В онази кървава нощ той се бе заклел пред себе си, че ако все пак му се наложи да се върне, няма да бъде сам. Последната част от обещанието беше спазена. Вратите на другия екипаж също се отвориха и половин дузина от най-суровите и опитни служители на специалната полиция се озоваха на улицата. Това бяха мъже с мрачни лица, бивши войници, калени в многото водени битки. Всеки носеше на кръста си кобур и държеше в ръцете си карабина или тежка ловджийска пушка.
Жителите на града видяха въоръжените полицаи и изпълнените им с твърда решимост очи и се разбягаха от улиците. Вратите бяха затръшнати и залостени, върху прозорците бяха спуснати капаци. Черковната камбана започна да бие.
Абърлайн се усмихна. Това не беше подигравателната усмивка, която играеше на лицето му преди ужасната трагедия край разрушеното абатство. Не, това бе мрачната усмивка на преследвач, който познава жертвата си и е убеден, че е взел със себе си най-добрите ловци и най-смъртоносните оръжия. Франсис Абърлайн по-скоро щеше да иде в пъкъла, отколкото да допусне още едно кръвопролитие.
Той въведе хората си в кръчмата и зае една дълга маса. Мъжете седнаха и веднага направиха преглед на оръжията и снаряжението си. Един от тях постави тежък сандък с муниции в средата на масата и отвори със замах капака. Във вътрешността на сандъка искряха редици сребърни куршуми.
Картър се пресегна, избра един куршум от сандъка и му се полюбува на светлината на свещите.
— Сигурен ли сте, че ще дойде? — попита той.
— Напълно — отвърна Абърлайн. От един вътрешен джоб той извади няколко карти, върху които бяха надраскани наименования и червени кръстчета, обозначаващи постовете. Той ги раздаде на мъжете и продължи: — Всеки знае своя пост. Пътят към манастира, влаковото депо, южната поляна и реката. Адамс, съобщи на сър Джон, че сме тук и остани близо до имението. Но не твърде близо. Искаме да приклещим Толбът, а не да го уплашим.
— Ами ако застанем лице в лице със заподозрения? — попита един от полицаите.
Очите на Абърлайн добиха твърдостта на кремък.
— Не привличайте интереса му, не се оставяйте да ви заговори. Стреляйте на място. Убийте го. Някой да има възражения?
Всички помнеха клането в Лондон. Очите, които отвърнаха на погледа на Абърлайн, бяха твърди и студени като неговите. Никой нямаше възражения.
С раздърпани дрехи и сломено сърце, Гуен се върна в странноприемницата, където беше отседнала. Тя слезе от коня и се протегна. Гърбът я болеше от часовете, прекарани на седлото. През последното денонощие се бе натъкнала на десетина цигани, но не можа да изкопчи от тях нищо повече от поздрав. Дори да познаваха Малева, не се издадоха с нищо. Преди още да направи и две крачки, една фигура се отдели от сенките на конюшнята, граничеща със странноприемницата. Гуен ахна и отстъпи назад… но пред нея стоеше просто една старица.
Стара циганка. Гуен веднага разбра коя е тя.
— Малева — промълви Гуен и старицата кимна утвърдително.
Въпреки годините й, очите на циганката бяха будни и проницателни.
— Какво искаш от мен?
Гуен облиза пресъхналите си устни.
— Лорънс Толбът.
Очите на Малева не трепнаха. Тя не каза нищо.
Гуен продължи:
— Вие сте единствената, която наистина разбира какво му се е случило. Моля ви… Помогнете ми. Трябва да го спася.
Старицата се приближи и се вгледа в Гуен.
— Обичаш ли го?
Устните й трябваше да отрекат или поне в отговора й да трепне колебание, но Гуен отвърна:
— Да. Обичам го.
— Тогава — рече Малева — го остави на съдбата му.
Гуен не бе изминала толкова километри, за да чуе подобен отговор. Тя усети как лицето й пламва от гняв.