— Не! Търся го от седмици. Луната всеки момент ще се напълни. — Тя пристъпи напред и тонът й се смекчи. — Моля ви! Умолявам ви… Кажете ми какво да правя.
За един кратък миг суровото лице на циганката се смекчи, а очите й изгубиха студеното си изражение.
— Ще заложиш живота си на карта, за да промениш нещо, което не може да се промени.
— Бих заложила всичко на карта заради човека, когото обичам.
Малева присви очи.
— Тази твоя любов… Себична ли е? Или безстрашна и истинска?
Въпросът беше странен и никак не беше безобиден. Гуен не можа да подреди обърканите чувства в сърцето си.
— Не разбирам.
— Ще разбереш, когато му дойде времето. Ще имаш само една възможност — промълви тихо Малева. — Внимавай да не я изпуснеш. Едва тогава ще разбереш думите ми.
Малева се доближи още повече и ръката й стисна с неочаквана сила рамото на Гуен.
— Дяволът крачи сред нас. Нека светиите те закрилят…
Ръката стискаше болезнено рамото на Гуен, а пръстите й бяха впити в него като нокти на хищна птица.
— Нека светиите ти дадат сили да сториш каквото трябва.
Очите им бяха приковани една в друга и Гуен изведнъж се почувства странно. Сякаш ръката, която я докосваше, и втренчените в нея очи бяха нещо повече от обикновен контакт. Обзе я нереалното усещане, че нещо от старата циганка преминава в нея.
Малева я пусна и отстъпи назад, олюлявайки се, видимо изнемощяла.
— Сега върви — рече тя задъхано. — Върви при него. Отърви го от звяра.
— Аз… — поде Гуен, но циганката я прекъсна.
— Върви!
Гуен се обърна и се втурна към коня, метна се на седлото и препусна с все сила право към Блекмор.
Нощта го застигна по пътя и когато се добра до границите на „Толбът Хол“, слънцето вече бе изгаснало и светът се потапяше в мрак. Луната все още бе ниско и небето беше осеяно с милиарди звезди. Воден от тяхната светлина, Лорънс излезе от гората и се взря в дома на прадедите си. Не светеше нито един прозорец. Стените изглеждаха студени и празни.
Лорънс пусна на земята пътната си чанта и забърза през полето към къщата, а после и през малките горички край пътя. Беше на стотина метра от нея, когато видя, че огромната входна врата е открехната. Приближи се и се заизкачва по стъпалата отпред. Навсякъде имаше разпилени листа и други боклуци. Къщата изглеждаше изоставена.
Когато се пресегна да отвори вратата, болезнена ледена тръпка премина по гръбнака му и той се извърна с мисълта, че е бил ударен. Но беше сам.
На хоризонта, над билата на хълмовете, бялата дъга на луната започна да се врязва в небето.
— Боже… — прошепна той.
Абърлайн стоеше до коня си в покрайнините на града, с поводите в ръце, и наблюдаваше пълзящата лунна ивица на хоризонта. Когато до ушите му долетя тропотът на галопиращ кон, той се извърна и видя Адамс, препускащ от юг. Детективът дръпна поводите, за да спре коня си.
— Няма вести от Картър. Не е на поста си пред къщата.
— Може да е… — гласът му заглъхна, когато друг кон се появи по същия път. Абърлайн се обърна, очаквайки, че това е Картър или някой от другите му хора, но остана изненадан. — Мътните го взели! — промълви той.
Гуен Конлиф видя Абърлайн и още един ездач, застанали на пътя, водещ към „Толбът Хол“.
— Не! — възкликна тя тихо, после стисна челюсти, дръпна рязко поводите наляво, смушка коня си и препусна в бърз галоп по един страничен път. Познаваше всяка пътека в имението, но дали щеше да се добере до него навреме?
— Мис Конлиф? — извика Абърлайн, но жената изчезна в здрача зад дърветата. — Доведи останалите! — изкрещя той, като се метна на седлото. Без да дочака отговор, пришпори коня си и препусна след нея.
Петдесет и трета глава
Лорънс отвори вратата широко, но предпазливо и съвсем безшумно. Влезе на пръсти в преддверието. Когато се увери, че е сам, се придвижи по-навътре.
В преддверието беше тихо като в гробница. Подът беше покрит с шума и екскременти на малки животни. Той чу шум от отдалечаващи се забързани стъпки, произведен от миниатюрни лапи с нокти. Знаеше, че не човешкото присъствие бе стреснало създанията, а появата на хищника. Вълкът в кръвта му надаваше вой, за да бъде пуснат на свобода, и Лорънс впрегна цялата си воля срещу него. Той пъхна ръка под ризата си и стисна медальона в юмрука си, като отправяше молитви за закрила и поне малко милост.
Спря в подножието на стълбището и се заслуша в онова, което старата къща имаше да му каже. Беше сигурен, че сър Джон е тук… но къде?