— Сингх!
При тази гледка сърцето на Лорънс едва не изскочи от гърдите му. Оръжието падна от безсилните му пръсти и той се отдръпна назад, обзет от безмълвен ужас.
— Боже мой… — прошепна той. Горещи сълзи напираха в очите му.
Постепенно вникна в същността на случилото се. Сингх бе пазителят на фамилията, свещеният божи воин, посветил живота си на това да закриля семейство Толбът и същевременно да предпазва света от семейното проклятие. Сингх може би беше простил на сър Джон смъртта на Бен. През онази фатална нощ звярът бе вилнял на свобода по силата на някаква случайност. Но беше невъзможно сикхът да му е бил съучастник в последвалите събития. Навярно Сингх се беше опълчил на господаря си, който бе позволил на звяра в Лорънс да броди на свобода и да убива и хаосът в стаята му свидетелстваше за сблъсъка между тях.
Сингх се беше опитал за последен път да се изправи срещу злото в името на своя бог и обичта си към семейство Толбът. По някакъв начин сър Джон се беше докопал до свещения кирпан на сикха и го беше използвал, за да убие този почтен и предан човек и после, в пристъп на лудост, да го окачи на стената като поредния трофей.
В душата на Лорънс погнусата отстъпи място на скръбта, а скръбта се стопи пред лицето на гнева. В гърдите му виеше не само звярът. Онова, което правеше Лорънс Толбът човек, сега крещеше в него с животинска ярост, не по-малко ужасяваща от тази на вълка.
В този момент все по-ярката лунна светлина попадна върху нещо дребно, което проблесна на шията на мъртвия сикх.
Ключът!
Лорънс се изпълни с решимост и пристъпи към трупа. Хвана сребърната верижка и много внимателно я свали през главата и тюрбана на Сингх.
— Прощавай каза той на стария си приятел.
Шкафът бе съборен настрани. Лорънс го изправи и се наведе над него. Изгуби няколко ценни секунди, опитвайки се с треперещи пръсти да пъхне ключа в ключалката. На два пъти го изтърва и единия път се наложи да се наведе и да го търси пипнешком под един разбит скрин, където се беше търкулнал. Най-накрая успя да мушне ключа както трябва и да го завърти. Ключалката щракна и Лорънс извади цялото чекмедже от шкафа. Те бяха там, подредени в стройни редици. Поне петдесет сребърни куршума за тежката му ловна пушка.
Лорънс въздъхна от облекчение, загребвайки в шепата си част от тях. Пусна ги в джоба си. После взе още два, отвори пушката и пъхна патроните в гнездата им. Когато я затвори, почувства как първото семе на надеждата пуска корен в черната пръст на сърцето му. В най-лошия случай щеше да се лиши от собствения си живот и така да спаси душата си от вечни мъки.
Докато се подготвяше за тежката си мисия, Лорънс се отправи към вратата.
Стисна здраво оръжието в ръцете си и се изпълни с непреклонност.
— Заради теб, Бен — процеди той през зъби. — Заради теб, Сингх. Бог да ми е на помощ… заради всички нас…
Внезапно от сенките на стаята долетя някакъв звук. Нежен, лек, мелодичен, сякаш самата сребърна лунна се беше сдобила с глас и сега му шепнеше.
Лорънс се закова на мястото си, напрягайки слух.
Това беше музика.
Тихи, натрапчиви тонове на странна мелодия, идваща от струните на пиано.
Излезе от стаята и в коридора музиката се чуваше по-ясно. Някой бе седнал зад рояла в салона и свиреше тъжна песен за призраците на рода Толбът.
Сър Джон?
Сигурно… но това беше толкова странно, толкова нереално. А музиката беше тъй нежна и тъй изкусно изпълнявана, че беше в рязък дисонанс с кървавото деяние, на което Лорънс току-що бе станал свидетел.
Когато се приближи към горния край на стълбището, тя започна да се чува още по-ясно.
Той познаваше тази мелодия. От най-ранните си детски спомени. Лирична песен от далечна страна, която майка му понякога му тананикаше, докато главата му почиваше в скута й. За частица от секундата Лорънс бе обзет от ирационалната надежда, че Солана е долу в залата, седнала зад рояла, свирейки сладостната мелодия, за да успокои звяра в гърдите на сина си… и съпруга си.
Лорънс продължи да слиза по стълбите, в плен на тази фантазия. Колко му се искаше това да е истина! Дори долу да бе само духът й, тази нощ може би щеше да завърши различно. С помирение. Без повече кръв.
— Майко — прошепна той. — Моля те…
Въпреки това, докато изричаше тези думи, Лорънс вдигна пушката и се прицели над парапета.
Музиката продължи. Несекваща, течаща като благоуханен ручей насред старата къща.
В подножието на стълбите си пое дълбоко въздух. Вече не беше сигурен дали наистина върви из „Толбът Хол“ или е изпаднал в някакъв наркотичен кошмар в приюта за душевноболни, или пък просто сънува. Но когато пристъпи в салона и видя кой е седнал зад рояла, осъзна, че нито сънува, нито е в собствения си дом. Намираше се в Ада.