Филип К. Дик
Човекът във високия замък
1
Вече близо седмица мистър Р. Чайлдан следеше нетърпеливо пощата. Но от ценния колет от Скалистите планини нямаше и следа. Когато в петък сутринта той отключи вратата на своя магазин и на пода в краката му отново имаше само писма, мистър Чайлдан си помисли: „Предстои ми среща с един разгневен клиент“.
Срещу пет цента той си наля от автомата на стената чашка чай, след това грабна парцала и кофата и се зае да чисти пода. Не след дълго „Американ Артистик Хендкрафтс1 Инк“ беше готов за работа — витрината блестеше от чистота, в касата имаше достатъчно дребни монети, вазата бе пълна със свежи цветя, а някъде отзад се носеше приятна музика. Чайлдан хвърли поглед навън. Широкият тротоар на „Монтгомъри стрийт“ бе изпълнен със забързани хора. Далеч на отвъдния край се мярна кабинката на градския лифт и Чайлдан я проследи с възхищение. Жени, облечени в красиви разноцветни манта от коприна — нима човек би могъл да откъсне очи от тях? Наложи се — в този момент иззвъня телефонът. Чайлдан вдигна слушалката.
— Да — обади се насреща познат глас и сърцето му замря. — Говори мистър Тагоми. Пристигна ли най-сетне моят плакат за набиране на доброволци в Гражданската война, сър? Бъдете така добър да си спомните, обещахте го още миналата седмица — гласът бе нервен, раздразнителен, сякаш принудително вежлив. — Не ви ли дадох съответен депозит, мистър Чайлдан, сър, във връзка с тази моя поръчка? Виждате ли, плакатът е предназначен за подарък. Вече обясних това. За един клиент.
— Мистър Тагоми, — поде развълнувано Чайлдан. — положих максимални усилия, изцяло на собствени разноски, за да открия и доставя от друг щат нужния ви подарък…
Но Тагоми го прекъсна:
— Значи не е пристигнал.
— Не, мистър Тагоми. Сър.
Настъпи вледеняваща пауза.
— Не мога да чакам повече — каза Тагоми.
— Не сър — Чайлдан хвърли навъсен поглед през витрината на магазина към слънчевия ден навън и небостъргачите на Сан Франциско.
— Заместител, тогава. Вашата препоръка, мистър Чайл-дан? — не беше само акцента, мистър Тагоми преднамерено произнесе по този начин името му. Обидата, макар и в рамките на общоприетия етикет накара ушите му да пламнат. Поставиха го на място, като му напомниха за неговото унизително положение. В душата му се надигнаха надежди, страхове и кошмари, погълнаха го и накараха езика му да се вдърви. Той се залюля, вкопчил пръсти в слушалката. В магазина ухаеше на свежи невени, чуваше се тиха музика, но на него му се струваше, че пропада в някакво бездънно море.
— Ами… — с мъка произнесе той. — Маслобойка. Машина за сладолед — производство, 1900 година… — мозъкът му отказваше да работи. Все така ще се случи, тъкмо когато забравиш, когато престанеш да мислиш за това. Беше на тридесет и осем, спомняше си ясно времената преди войната — Франклин Д. Рузвелт и Световното изложение, онзи отминал, по-добър свят. — Ако нямате нищо против, бих могъл да ви донеса някои по-интересни предмети в офиса — смутолеви той.
Уговориха се за два часа.
„Налага се да затворя магазина — помисли си Чайлдан с досада докато поставяше слушалката — Нямам избор. Трябва да поддържам добри взаимоотношения с такива клиенти, бизнесът зависи от тях.“
Той се изправи разтреперан и в този миг осъзна, че не е сам в магазина. Млад мъж и млада жена се усмихваха зад щанда — красиви, добре облечени. Мечта за всеки продавач. Направи опит да се успокои и се приближи към тях с професионална лекота, като също се усмихваше. Двамата за миг се спряха да огледат една въртяща се етажерка и после насочиха вниманието си към изящен стъклен пепелник. Женени, предположи той. Сигурно живеят в „Градът на виещите се мъгли“, блокът с луксозни апартаменти на „Скайлайн“, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Белмонт.
— Здравейте — кимна им Чайлдан и се почувства по-добре. Двамата му отвърнаха с приветливи усмивки, без никакво превъзходство. Старинните етажерки — едва ли по цялото крайбрежие можеха да се намерят по-добри — ги бяха заинтригували, той го забеляза и изведнъж му стана приятно. Изглежда че младата двойка го прочете на лицето му.
— Наистина прекрасни образци, сър — рече младият мъж.
Чайлдан се поклони въодушевен.
Очите им излъчваха топлина — не само от удоволствието на общуването, но и от споделената любов към красивите предмети, от взаимността на техните вкусове и увлечения. Благодаряха му, че е събрал такива красиви неща, за да могат да им се любуват, да ги докосват с ръка и да ги съзерцават дълго, дори ако никога не ги купят.
„Да — помисли си той — ето хора, които искрено ценят всичко, което виждат в моя магазин. Тук никой не се опитва да им пробута туристически боклуци със съмнителна стойност, нито пътни знаци и дървени надписи с тъповати названия като «МЮРУУДС, ОБЛАСТ МЕРИН», или пък пощенски картички с изображение на моста «Голдън гейт» — Чайлдан се загледа в големите, черни очи на девойката, които блестяха от вълнение и любопитство. Стилната прическа на черната й коса, грижливо лакирани нокти, изящни, ръчно изработени обици. — Колко лесно бих могъл да се влюбя в такова момиче. И колко трагичен ще е живота ми тогава — сякаш сега не беше такъв.“