И въпреки всичко на Америка й бяха необходими близо двеста години за да се справи с местните туземци, а Германия бе успяла, макар и „почти“ само за петнадесет. Така че, скептицизмът тук бе най-малкото неуместен. Съвсем наскоро Чайлдан бе застъпил тази теза в спор с други търговци от съседните магазини. Те изглежда си въобръзяваха, че немците са способни на чудеса, като че ли светът би могъл да се подчинява на вълшебства. Не, рече им тогава Чайлдан, няма никакви чудеса, никакви вълшебства. Чудото в случая се нарича наука и техника и талантът да работиш здраво, в което германците ги бива най-много. Захванат ли се с нещо, те просто го правят както трябва.
Както и да е, полетите до Марс изместиха общественото внимание от затрудненията в Африка. Всичко в края на краищата опираше до едно нещо, както бе изтъкнал в заключителното си слово пред съседите си Чайлдан. Това, което ни отличава и винаги ще ни отличава от германците е, че те притежават благородство, а ние дори не знаем какво значи тази дума. Възхищавам им се за тяхната любов към работата, за тяхната ефективност… но това, което ме кара да ги боготворя е умението да мечтаят. Първи в космическия полет до Луната, след това до Марс — ако това не е най-древната мечта на човечеството, нашата най-висша представа за величие! А сега за японците. Познавам ги доста добре; търгувам с тях всеки божи ден. Нека бъдем съвсем откровени — те са и си остават ориенталци. Жълти. Ние белите трябва да им се кланяме, защото силата е в тях. Но очите ни са в германците, виждаме на какво е способен белият човек запретне ръкави да завладява света…
— Наближаваме „Нипон таймз“, сър — рече на пресекулки задъханият от усилието да изкачи хълма чинок.
Чайлдан се опита да си представи клиентът на мистър Тагоми. Очевидно, ставаше дума за важна клечка, личеше си по тревогата в гласа на мистър Тагоми, когато разговаряха по телефона. Чайлдан си представи няколко от най-богатите си клиенти, хора на които разчиташе за разширяване на репутацията си в залива.
Само допреди четири години на Чайлдан и през ум не му минаваше да се занимава с търговия на антични предмети и произведения на изкуството. Тогава работеше в малка антикварна книжарница в Гиъри. Наоколо имаше само магазини за мебели втора употреба, щандове за долнокачествена електроника и вмирисани перални. Кварталът имаше ужасна репутация. Не минаваше нощ без улични погроми, кражби и изнасилвания, независимо от напразните усилия на полицията от Сан Франциско и активната намеса на кемпейтай — японските служби за сигурност, да въведат някакъв ред. Витрините на всички магазини имаха стоманени жалюзи, които се спускаха веднага след края на работното време. Чайлдан добре си спомняше денят, когато в затънтената книжарница неочаквано влезе възрастен японец. Това беше майор Ито Хумо, бивш офицер от армията. Висок, строен, с побелели коси, винаги гладко избръснат, майор Хумо беше първият човек, който загатна на Чайлдан за скритите перспективи на тази търговия.
— Аз съм колекционер — представи се майор Хумо след като бе прекарал почти целия следобед в ровене из купищата прашни стари списания. Той обясни с вежлив глас нещо, което в първия момент Чайлдан не бе в състояние да схване. Оказа се че за голяма част от заможните, образовани японци предметите от американския бит и популярна култура са не по-малко интересни, отколкото обичайно продавания антиквариат. Защо това беше именно така, майорът нямаше и най-малка представа. Самият той бе пристрастен към стари списания рекламиращи американски медни копчета, както и към самите медни копчета. Тази страст донякъде наподобяваше страстта към събиране на стари монети — никакво разумно обяснение не съществуваше за нея. Предимството на богатите колекционери обаче, беше че нямаха нищо против високите цени.
— Ще ви дам един пример — бе казал майорът. — Чували ли сте някога за така наречените картички с надпис „Ужасите на войната“? — той погледна с любопитство към Чайлдан.
Чайлдан се порови в спомените си и изведнъж се сети. Тези картички бяха много популярни в детството му, продаваха се заедно с дъвките. По един цент парчето. Имаше цели серии от тях, на всяка една бе изобразена различна ужасяваща сцена.
— Един мой близък приятел — продължи майорът — събира „Ужасите на войната“. В момента му липсва само една картичка от серията. „Потапянето на Панай“. За тази картичка той е в състояние да предложи солидна сума.
— Карти за хвърляне — възкликна Чайлдан.
— Моля?
— Ние ги подхвърляхме. Едната страна на картата беше ези, а другата тура. Всеки от нас имаше по една колода с такива карти. Заставахме с лице един към друг. После хвърляхме по една карта във въздуха. Момчето, чиято карта беше ези, т.е. с картинката нагоре, печелеше и двете карти.