„Това сигурно ще е немската совалка — помисли си тя. — Натъпкана с важни клечки на път за крайбрежието — тя помаха с ръка, макар совалката отдавна да се бе изгубила от погледа й.“
Над Скалистите планини се плъзнаха сенки. Сините върхове чезнеха в нощта. Няколко едри прелетни птици се рееха в небето. От време на време на шосето мигаха светлините на преминаващите коли. Ярко светеха рекламите на бензиностанцията. В къщите отвъд пътя вече палеха лампите.
От няколко месеца насам живееше в Кенън сити, Колорадо. Изкарваше си прехраната като инструктор по джудо.
За днес вече бяха приключили с тренировките. Чувстваше се уморена, искаше час по скоро да се шмугне под горещия душ. Но всички кабинки бяха заети. Не й оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо пред сградата на гимнастическия салон и да се наслаждава на приятната прохлада на вечерта, на дъхът на планината и на тишината. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмчене на паркиралите пред закусвалнята два трансконтинентални дизелови автовлака. Шофьорите тъкмо си намятаха якетата, преди да влязат в закусвалнята.
„Май Дизел се беше хвърлил през илюминатора на своята кабина по време на презокеанското плаване. Кой знае, някой ден може и аз да направя като него. Само дето тук нямаме океан. Всъщност, винаги има начин. Както при Шекспир. Тъничка карфица пронизва блузката на гърдите и — сбогом, Фринк. Момичето, което не се страхуваше от бездомни мародери от пустинята. Което не трепва и пред най-страшните опастности и се присмива на кипящите от похотлива страст улични изнасилвачи. Издъхнала от задушаване под някой ауспух, от който е смъркала с тънка сламка. Ето какво научих от японците — мислеше си тя. — Заедно с джудото, с което си изкарвам прехраната, насадиха в мен и това безгрижно, надменно отношение към смъртта. Как да убивам и как да умирам. Ян и ин. Но сега това е минало, сега съм в страната на протестантите.“
Все пак е по-спокойно, когато нацистите са толкова далеч. Когато совалките им прелитат високо в небето без да се интересуват от това, какво става тук, в Кенън сити, Колорадо. А немската реч е рядкост в Юта, Уайоми, или източните части на Невада, пустините и пасищата.
„Така е защото сме бедни и живеем в бедна страна. Затова не представляваме интерес за тях — просто са ни оставили да си живуркаме. Далеч от блясъка на красивия живот. Ако за нас това има някакво значение.“
Вратата на един от душовете се отвори. На прага застана мис Дейвис, нейна питомничка, възпълна млада жена.
— Ах, чакате ли, мисис Фринк? Съжалявам.
— Няма нищо — отвърна Джулиана.
— Знаете ли, мисис Фринк, толкова много ми дава джудото. Повече дори от Зен. Отдавна исках да ви го кажа.
— „Снагата ви стройна ще стане със Зен — изрецитира Джулиана. — Намалете теглото си, чрез безболезненото сатори12. Съжалявам, мис Дейвис. Предпочитам плетенето.“
— Често ли ви причиняваха болка? — попита мис Дейвис.
— Кой?
— Японците. Преди да се научите да се защитавате.
— Беше ужасно — поклати глава Джулиана. — Предполагам, че никога не сте била там, по крайбрежието. В тяхната територия.
— Никога не съм си подавала носа от Колорадо — отвърна с омекнал глас мис Дейвис.
— Това може да стане и тук — рече Джулиана. — Ако решат да окупират този регион.
— Не и в наши дни!
— Никой не знае какво са способни да направят. Винаги прикриват истинските си намерения.
— Какво… ви накараха да правите? — мис Дейвис стисна здраво чантата си под мишница и се приближи за да чува по-добре.
— Всичко — отвърна Джулиана.
— О, Божичко. На ваше място щях да се бия със зъби и нокти — рече мис Дейвис.
Джулиана се извини и се отправи към празната кабина на душа. Някой с кърпа в ръка също бързаше натам в мрака.
По-късно същата вечер, Джулиана седеше във „Вкусни пилешки хамбургери при Чарли“ и замислено четеше менюто. От джубокса се лееше местен фолклор, стоманена китара и нечий изпълнен с тъга глас… Из въздуха се носеха облаци цигарен дим. Но въпреки това мястото беше приятно топло и светло и тук се чувстваше значително по-добре. Всичко я радваше, шофьорите приседнали на бара, сервитьорите, дебелият готвач-ирландец с неговата смешна бяла шапка, който непрестанно щракаше на касата и връщаше ресто.
Чарли я забеляза и дойде сам да я обслужи. Той се ухили и изрече протяжно:
— Миси иска чай сега-сега?
— Кафе — отвърна Джулиана, като се наслаждаваше на комичната ситуация.
— Ах така — рече Чарли и кимна многозначително.
— И сандвич с пържола и сос.
— Не иска яде купа супа от гнездо на плъх? Или мозък от коза пържен в олио оливия? — шофьорите се бяха обърнали на столчетата си и следяха усмихнати веселата сценка. Като добавка използваха възможността да се порадват на красотата й. Знаеше, че дори и да не бе пристигнал готвачът-веселяк пак щяха да намерят начин да се опулят в нея. Месеците активни занимания с джудо бяха засилили мускулния й тонус; фигурата й беше стройна и с приятни очертания.
12
Сатори — едно от основните понятия в дзен-будизма, внезапно духовно просветление — (бел.прев.)