„Всичко опира да раменните мускули — помисли си тя докато я гледаха. — Същото е и с танцьорите. Ръстът не играе никаква роля. Изпратете жените си в салона, а останалото оставете на нас. Освен това ще сте много по-уверени в живота.“
— Не приближава нея — предупреди шофьорите веселият готвач като им намигна. — Може хвърли вас когато поиска.
— Откъде идвате? — попита тя по-младия.
— Мисури — отвърнаха двамата едновременно.
— От Съединените щати ли сте?
— Да — кимна възрастният. — Филаделфия. Три деца ме чакат там. Най-големият е на единайсет.
— Слушайте, — рече им Джулиана. — лесно ли е при вас да се намери работа?
— Разбира се — кимна младият. — Стига цветът на кожата ти да е нормален — самият той имаше мургаво лице, над което се спускаха гъсти черни къдрици. Докато говореше лицето му придоби мрачен и огорчен израз.
— Той е макаронджия — рече възрастният.
— Е добре де — попита Джулиана — нали Италия спечели войната? — тя се усмихна на младия, но той не отвърна с усмивка. Вместо това лицето му стана още по-мрачно и той демонстративно й обърна гръб.
„Съжалявам, не исках да го обидя — помисли си тя. Но не каза нищо. — Не е в моите сили да променям по желание цветът на кожата — изведнъж си спомни за Франк. — Интересно, дали е още жив? Не е лесно да се живее там — достатъчно е да кажеш една погрешна дума и… край. Не, едва ли. Все пак той харесва японците. Може би се оприличава на тях, защото и те са грозновати като него. Франк беше такъв грозник — с груба, пореста кожа, несъразмерно голям нос. А нейната кожа беше мека като кадифе. Дали няма да се погуби без мен? Финк, това не беше ли вид птица? Казват, че птиците не живеели дълго.“
— Тази вечер ли потегляте? — попита тя по-младия.
— Утре.
— Щом не се чувстваш щастлив в Съединените Щати, защо не се прехвърлиш насам за постоянно? — попита го тя. — От доста време съм в Скалистите планини, тук не е лошо. Преди живеех по крайбрежието, в Сан Франциско. Тоя проблем с цвета на кожата го имат и там.
Младият италианец й хвърли замислен поглед и рече:
— Лейди, противна ми е мисълта, че трябва да прекарам една нощ в градче като това. А да живея тук постоянно? Божичко — ако можех да си намеря някоя свястна работа, за да не се налага повече да се тъпча със сандвичи в подобни места… — той млъкна, едва сега забелязал, че лицето на готвача е почервеняло от гняв и надигна чашата с кафе.
— Джо, ти си един сноб — рече му възрастният шофьор.
— Можеш да живееш в Денвър — каза Джулиана. — Там е доста приятно.
„Не, знам че няма да се съгласиш — помисли си тя — Вие, източноамериканците, всичките сте еднакви. Обичате голямата работа. Все мечтаете за велики неща. За вас Скалистите планини са като пръчка в спиците на прогреса. Тук нищо не се е случвало от времето преди войната насам. Изгладняли пенсионери, фермери, глупави, бавни, бедни… всички умни момчета изчезват на изток в Ню Йорк, пресичайки легално или нелегално границата. Защото — мислеше си тя — там са парите, големите индустриални пари. Експанзията. Германските инвестиции… които бързо изправиха прекършения американски гръбнак.“
— Виж какво, приятелче — заговори с дрезгав ядосан глас готвачът — и аз не обичам евреите. Но през 49-та, имах приятната възможност да се полюбувам на начина, по който ги изхвърлихте от твоите незаменими Съединени щати. И ако сега сте пълни с парички и нямате жилищна криза, това е само защото прибрахте мангизите на нещастните хора, преди да ги изритате от собствените им жилища, с вашия проклет нацистки Нюренбергски закон. Като малък живеех в Бостън и имам стари сметки с евреите. Но никога не съм предполагал че подобна нацистка гадория може да бъде приета у нас, в Америка. Дори ако загубим войната. Направо се чудя как още не ти е хрумнало да се запишеш в американската армия? А? Да ближеш задника на немския фелдфебел, докато някой ден ви изпратят да режете глави в поредната нещастна южноамериканска държавица, която се е харесала на нацистите.
Шофьорите скочиха на крака и го загледаха с побледнели лица. По-възрастният сграбчи бутилката от кетчъп и я вдигна над главата си. Без да обръща гръб на мъжете готвачът посегна назад и напипа вилиците за месо. Той измъкна една и я се приготви да се защитава.