Сили небесни! Какво става тук? Аз ли дадох тласък на това движение? Или някой друг се намесва? Някой, за чието съществуване дори не подозирам? А може би сме ние всички? За това са виновни само учените с тяхната проклета теория за синхронността. Нали напоследък твърдят че всяка частица била свързана с всички останали частици, не можеш дори да пръднеш, без да нарушиш равновесието във вселената. Животът се превърна в една голяма шега, само дето няма кой да се засмее на нея. Отворих една книга и получих прогноза за назряващи събития, за които няварно и дядо Господ не би искал да чуе. А кой съм аз? Не този, на когото това трябва да бъде съобщено — в това поне съм сигурен.
Най-добре ще е да си прибера инструментите, да се махна оттук и час по-скоро да се заема с бизнеса, както ме съветваше Макарти. И да забравя тази ужасяваща строфа. Ще си работя, ще продавам собствените си изделия и така до самия край, докато стената се срине обратно в рова за всички нас, за цялото човечество. Ето това се опита да ми каже Оракулът. Злата участ не ще ни подмине, а дотогава работата ми ще процъфтява и колкото по-скоро се захвана — толкова по-добре.
Доброто предзнаменование бе само за мен, за моята работа. А строфата — тя беше за всички нас.
Аз съм само един нищожен човек — помисли си той. — Какво бих могъл да сторя? Да изтичам на улицата и да закрещя с пълно гърло? Кой ще ми повярва? Най-много да ме сметнат за побъркан.
А дали някой въобще е в състояние да промени съдбата? — зачуди се Франк. — Всички заедно… или някой велик човек… някой, който заема стратегическа позиция, който е там, където трябва. Шанс. Случайност. Животът ни, съдбата на целия свят зависят от тези думи.“
Той затвори книгата, стана и се отправи обратно към цеха. Потърси с поглед Макарти и после го повика да си поприказват на предишното място.
— Колкото повече мисля за това — поде Франк. — толкова повече ми харесва твоята идея.
— Чудесно — кимна Макарти. — Слушай сега. Ето какво трябва да направиш. Трябва да поискаш от Уиндъм-Матсън да ти изплати всичко, което ти дължи — той му намигна, бавно, напрегнато потрепване на десния клепач. — Всичко съм обмислил. Ще напусна и ще дойда да работя при теб. Ще работим по мои чертежи, разбираш ли? Сигурен съм, че ги бива.
— Съгласен — Франк се чувстваше малко замаян.
— Ще се видим довечера след работа — продължи Макарти. — В моя апартамент. Ела към седем — ще вечеряме с Джин и децата — ако нямаш нищо против децата.
— Окей — отвърна Франк.
Макарти го потупа по рамото и изчезна.
„Доста дълъг път изминах, през последните десетина минути — помисли си Франк. Не изпитваше тревога — по-скоро вълнение. — Колко бързо стана всичко — той се отправи към тезгяха за да си прибере инструментите. — Предполагам, че подобни неща винаги стават бързо. Щом възникне подходящ случай и… През целия си живот съм чакал този миг. Когато Оракулът е казвал «пътят към щастието е дълъг» е имал в предвид именно това. Наистина ли е велико времето, в което живеем? Дошъл ли е най-сетне онзи съдбовен момент, за който говори Оракулът? Една «шестица» на върха на хексаграмата и цялата ситуация се промени коренно. Двадесет и шест, «Укротената мощ на Великото». Ин се превърна в ян. Линията се премества и се появява ново движение. А аз бях толкова поразен, че дори не почувствах промяната!
Обзалагам се, че именно така се получи тази ужасна строфа — това е единственият начин, по който хексаграма единайсет се променя в хексаграма двадесет и шест — като се премести «шестицата» на върха. Не трябваше да се пъхам между шамарите.“
Но, независимо от обхваналото го вълнение и оптимизъм, не можеше да забрави проклетата строфа.
„Ще успея — повтаряше си той — до довечера ще я забравя напълно. Сякаш нищо не се е случило. Дано да е така, защото това, с което сме се захванали с Ед не е дребна работа. Макарти е пълен с идеи. А и аз няма да остана назад. Сега може да съм никой, но ако ми потръгне може би ще успея да си върна Джулиана. Знам какво иска — тя заслужава, да бъде жена на човек с тежест, уважаван в обществото, не някакъв неудачник. Мъжът трябва да е мъж. Както в ония времена, преди войната. Но всичко това е минало.
Къде ли се скита сега? От място на място, от мъж на мъж. Все нещо търси. И тя не знае какво точно. Но аз знам какво й трябва и потръгне ли работата с Ед Макарти тя ще го получи.“
По обед Робърт Чайлдан затвори „Американ артистик хендкрафтс“. Обикновено пресичаше улицата и обядваше отсреща в кафенето. Никога не си позволяваше да почива повече от половин час, а днес отсъства само двайсетина минути. При спомена за предстоящата среща с мистър Тагоми стомахът му направо се обръщаше наопаки.