— Разбира се, знаех че са фалшификати — каза Калвин. — Но не говоря за това. Става дума за издънката. Виж, пет пари не давам дали револверите, които ми изпращате наистина са били идползвани в Гражданската война или не. Това което ме интересува е да изглеждат като истински Колтове от онова време — калибър 44 или каквото е там по каталог. Да отговарят на определените стандарти. Слушай, знаеш ли кой е Робърт Чайлдан?
— Да — имаше смътна представа, но в момента не можеше да си спомни за кой точно става дума. Името беше доста известно.
— Преди малко беше тук. В моя офис. Обаждам ти се от офиса, не от къщи, още се занимаваме с тази работа. Както и да е, Чайлдан беше тук за да си оправим сметките. Направо беше побеснял. И ужасно развълнуван. Както изглежда, някакъв богат купувач — японски адмирал или негов личен представител го е посетил в магазина. Чайлдан спомена поръчка за двадесет хиляди долара, но по всичко изглежда че преувеличава. Но това няма значение. Важното е — и тук вече няма място за съмнение — че японецът се появил, поискал да извърши покупка, хвърлил един поглед на този „Колт“ 44 калибър, дето вие ни го доставяте, забелязал че е фалшификат, прибрал си парите в джоба и напуснал. Е, какво ще кажеш сега?
Уиндъм-Матсън не можеше да каже нищо. Но веднага му хрумна една мисъл. Това са само Франк и Макарти. Казаха, че ще направят нещо и ето. Но не можеше да разбере какво точно е станало, поне по думите на Калвин.
Почувства че го завладява някакъв суеверен страх. Тези двамата — как са могли да фалшифицират не друго а февруарски модел? Очакваше че ще съобщят в полицията или във вестниците, или дори на марионетното правителство в Сакраменто, и разбира се бе взел всички предпазни мерки по тези места. Ужасно неприятно. Не знаеше какво да каже на Калвин, започна да мънка и да се оправдава докато най-сетне, след един както му се стори безкраен период от време, разговорът приключи.
Едва когато постави слушалката той с изненада забеляза, че Рита е излязла от банята и е чула всичко. Крачеше нервно напред-назад из стаята, само по черни копринени бикини, русата й коса се спускаше свободно над стройните, голи рамене.
— Свържи се с полицията — предложи тя.
„Защо — помисли си той — по-евтино ще ми излезе ако им подхвърля някоя и друга хилядарка. Ще я приемат с благодарност, сигурно това е всичко, което им трябва. Малките хора мислят на дребно, за тях това са много пари. Най-много да ги вложат в някой безперспективен бизнес, да ги загубят и след месец пак ще са разорени.“
— Не — поклати глава Уиндъм-Матсън.
— Защо не? Шантажът също е престъпление.
Трудно му беше да й обясни. Свикнал бе да плаща на хората, това бе неизменна част от живота на богатите — заедно с всички удобства. Ако сумата е достатъчно малка… но и тя беше права. Отново се замисли.
„Ще им дам две хиляди и същевременно ще се свържа с моя познат, полицейския инспектор в Обществения център. Ще го накарам да ги огледа под лупа и двамата и да види дали може да намери нещо. Така че ако пак се опитат да мога да им стъпя на вратовете. Например, сега си спомням, че някой ми бе казал за Фринк че е чифутин. Коригирал носа си и си променил името. Достатъчно е само да уведомя за това местния германски консул. Рутинна операция. Той от своя страна ще поиска от японските власти Фринк да бъде екстрадиран. Ще я натикат в газова камера тая гадина още щом пресече демаркационната линия. Май недалеч от Ню Йорк бяха построили един от онези лагери. С пещите.“
— Изненадана съм — рече момичето — че човек с твоето положение може да бъде шантажиран от подобни хора — тя го погледна от упор.
— Е добре, ще ти кажа — отвърна той. — Цялата тая тъпа история с антикварния бизнес всъщност е една голяма измама. Джапанките са пълни глупаци. Някой ден ще го докажа научно — той се изправи, втурна се в кабинета си и след миг се върна с две еднакви запалки в ръце, които постави на масичката. — Погледни ги. Еднакви са, нали? Е, слушай тогава. Само една от двете съдържа в себе си „историчност“ — той се усмихна. — Вземи ги. Хайде, разгледай ги. Едната от тях струва, може би четиресет, петдесет хиляди долара на черния пазар.
Момичето вдигна колебливо запалките и ги разгледа.
— Усещаш ли я? — подигра й се той. — „Историчността“?
— Какво е това „историчност“?
— Когато едно нещо съдържа в себе си история. Слушай. Една от тези две запалки „Дзипо“ е била в джоба на Франклин Д. Рузвелт, когато е бил убит. А другата не е била. Едната съдържа в себе си историчност в излишък. Колкото може да съдържа всеки предмет. А в другата няма нищо. Можеш ли да го почувстваш? — той размаха подигравателно пръст. — Не можеш. Не можеш дори да различиш едната от другата. Няма никакво „мистично протоплазмено присъствие“, нито „аура“ около нях.