— Брей — възкликна момичето. — Ама това истина ли е? Че една от тези е била с него в последния му ден.
— Няма съмнение. И знам коя точно. Разбираш ли сега моята гледна точка? Всичко е едно голямо мошеничество, те сами се разиграват. Някой револвер взима участие в прословута битка, като например Маз-Аржон и си остава същия, какъвто е бил, освен ако не го знаеш. Всичко е тук — той се почука с пръст по челото. — В ума, не в пистолета. Аз също съм бил колекционер. На практика точно така попаднах в бизнеса. Събирах марки. От ранните британски колонии.
Момичето стоеше изправено със скръстени ръце пред прозореца и разглеждаше замислено светлините на Сан Франциско.
— Мама и татко често повтаряха, че никога нямаше да загубим войната, ако не го бяха убили — рече тя.
— Окей — продължи Уиндъм-Матсън. — Представи си сега, че в наши дни канадското правителство, или някой — който и да е, открива плаките от които са били отпечатани тези стари марки. И мастилото. И на пазара се появявят…
— Не вярвам която и да е от тези две запалки да е принадлежала на Франклин Д. Рузвелт — прекъсна го момичето.
Уиндам-Матсън се изкикоти.
— Точно това искам да ти кажа! Трябва да разполагам с някакъв документ, който да доказва тяхната автентичност. Следователно всичко е измама, масова илюзия. Защото документа може да потвърждава стойността на обекта, но не и самия него!
— Покажи ми документа.
— Веднага — той скочи и се отправи към кабинета. Откачи от стената поставения в рамка серификат от Смитсониановия институт — документът и запалката му струваха цяло състояние. Заслужаваха си парите, защото му помагаха да докаже че е прав, че думата „фалшификат“ в действителност не означава нищо, както не означава нищо думата „автентичен“.
— Колтът 44 калибър, не е нищо друго освен един Колт 44 калибър — продължи Уиндъм-Матсън, докато се връщаше в стаята при момичето. — Важни при него са например диаметърът на ствола, или формата на дръжката. Но не и…
Тя вдигна ръка. Уиндъм-Матсън й подаде документа.
— Значи е истинска — кимна тя.
— Да. Тази — той посочи запалката с драскотина от едната страна.
— Искам да си вървя — рече момичето. — Ще се срещнем отново някоя друга вечер. — Тя остави на масата запалката и документа и след това се отправи към леглото, където бе хвърлила дрехите си.
— Защо? — извика той и я последва. — Знаеш, че няма никаква опасност, жена ми ще се върне чак след няколко седмици — нали вече ти обясних всичко. Отлепила й се е ретината.
— Не става дума за това.
— Какво, тогава?
— Моля те, повикай ми едно велотакси — каза Рита. — Докато се обличам.
— Ще те закарам до вкъщи — предложи й той.
Тя се облече и после, докато си закопчаваше палтото направи няколко безцелни крачки из апартамента. Изглеждаше вглъбена, замислена дори малко подтисната. „Миналото има тази способност да натъжава хората — помисли си той. — Проклятие, защо трябваше да повдигам тази тема? Но тя е толкова млада — не предполагах дори че му знае името.“
Рита приклекна пред рафта с книги.
— Чете ли тази? — попита го, докато вадеше една от тях.
Той примижа късогледо. Шарена корица. Някакъв роман.
— Не — поклати глава. — На жена ми са. Обича да чете.
— Трябва да я прочетеш.
Все още под въздействие на разочарованието той сграбчи книгата и погледна заглавието. „И скакалци земята покриха“
— Това не е ли една от онези забранени в Бостън книги?
— Забранена на цялата територия на Съединените щати. И в Европа, разбира се — тя го чакаше на прага.
— Чух нещо за този Хауторн Абендсън.
Всъщност нищо не знаеше за него. А за книгата какво знаеше? Че точно сега е много нашумяла. Поредното модно увлечение. Поредната масова психоза. Той се наведе и я натика при останалите.
— Нямам време да чета разни книжки. Прекалено зает съм с работа.
„Секретарките — помисли си язвително той — са тези които се лягат с подобни тъпотии в ръка. И това ги вдъхновява. А не истинските неща в живота. Защото те се страхуват от истинските неща. Но всъщност жадуват да ги притежават.“
— Пак някой лепкав любовен роман — продължи той докато отваряше холската врата.
— Не — поклати глава момичето. — Става дума за войната — докато вървяхо по коридора към асансьора продължи: — И той казва същото като мама и тате.