— Ще видя ли някога отново Джулиана?
Джулиана беше неговата бивша съпруга. Напусна го преди близо една година и от тогава не я бе виждал. Нямаше никаква представа къде живее сега. Но изглежда беше напуснала Сан Франциско, а може би и Тихоокеанските щати. Никой от техните общи приятели не бе я виждал.
Потънал в мисли Франк се зае да разбърква пръчиците. Колко ли пъти бе питал за Джулиана? Десет, сто? Ето я и поредната хексаграма, рожба на случайността и на прищявката на дървените пръчици. Случайна и същевременно неразривно свързана с момента, в който живее, както животът му е неразривно свързан с животът на всички останали частици във вселената. Разкривено огледало от прекъснати и непрекъснати линии, където неизменно се появява най-вярното отражение на реалността. Той, Джулиана, фабриката на „Гъф стрийт“, Търговските мисии, които се разпореждаха на тихоокеанското крайбрежие, завладяването на планетите, купчините от разлагащи се органични вещества в Африка, които дори не можеха да се нарекат трупове, надеждите на хиляди и хиляди жители на Сан Франциско, които всяка сутрин се измъкваха от своите вонящи бордеи, безумците в Берлин с техните самоуверени лица и маниакални планове — всичко това се свързваше сега, в момента в който хвърляше дървените пръчици, за да намери най-мъдрия и най-точния отговор. Всичко се съединяваше в една книга, написана близо тринадесет века преди Христа. Книга, сътворена от незнайни китайски мъдреци в продължение на над пет хиляди години, мъдрост пресяна и шлифована във времето, за да се получи тази идеална космология, тази наука за света, систематизирана далеч преди европейците да се научат на най-проста аритметика.
Хексаграма четиресет и четири. Сърцето му замря.
„Ку. Идва за среща. Справедливо отсъждане. Девицата е властна. Избягвай бракосъчетанието с тази девица.“
Десетки въпроси — и все този отговор.
„Винаги съм го знаел, Джулиана не е жена за мен — той се облегна назад примирен. — Но всъщност, не в това се състоеше въпросът ми. Разбрах го още в самото начало. Защо му трябваше на Оракула да ми го припомня? Съдбата бе несправедлива с мен — срещна ме с нея, накара ме да се влюбя в нея. И още я обичам.“
Джулиана — най-красивата жена, която някога е имал. Мургава, с черна коса и сочни устни — намек за испанската кръв останала от предците й. Имаше гъвкава, безшумна походка, когато се запознаха още носеше сандалите, останали й от гимназията. Всъщност всичките й дрехи имаха износен вид, сякаш бяха стари и захабени от често пране. Финансовото им състояние докато живееха заедно беше повече от катастрофално. Франк знаеше, че го ненавижда, задето бе принудена да носи стари памучни пуловери, демодирани поли от туид, жилетки с цип и обувки с бомбета. Все му натякваше че приличала на момиче, което отива да играе тенис, или на жена, която бере гъби в гората.
Ала онова, което го бе поразило още в първия миг, когато я видя, бе странната й, загадъчна усмивка — като на Мона Лиза. Джулиана бе способна да се усмихне на всеки срещнат. Винаги й отвръщаха, защото бе красива и обаятелна. Не знаеше как да си обясни държанието й. Отпърво мислеше, че е късогледа, но сетне, когато се увери че греши, започна да се дразни от това непрестанно флиртуване с околните. Джулиана, разбира се, не му обръщаше никакво внимание. Държеше се така, сякаш живее в друг, приказен и мистериозен свят. Но дори тогава, в онези последни дни от съвместния им живот, когато скандалите се бяха превърнали в ежедневие, той продължаваше да гледа на нея като на божи дар, какъвто не заслужаваше. Толкова по-трудно му бе след това да преживее загубата.
Струваше му се, че дори сега, в този миг стои до него. Вечно търсеща, неспокойна. Странно, но всеки път, когато посягаше към Оракула, възникваше усещането, че Джулиана отново е тук.
„Интересно — зачуди се Франк, докато се въртеше в още неоправеното легло — дали в този миг някой друг също се обръща за съвет към Оракула? И какъв ли отговор получава? Тъжен и мрачен — като моя? Нищо чудно ако днешният ден се окаже неблагоприятен за предзнаменования.“
2
Малко преди обяд мистър Нобуске Тагоми с тревога си спомни за уговорената среща с Робърт Чайлдан, до която оставаха не повече от два часа. Мистър Тагоми реши да се обърне за съвет към първата книга от свещенното „Петокнижие“8 на конфуцианската мъдрост — Даоисткият9 оракул, известен от хиляди години насам като „И цзин“ или „Книга на промените“.
От просторният офис, който се намираше на дванайстия етаж на небостъргача „Нипон таймз“ се разкриваше чудесна гледка към залива. През огромния панорамен прозорец се виждаха корабите, които минаваха под моста „Голдън гейт“. Виждаше се дори една военна фрегата отвъд Алкатраз, но мистър Тагоми не й обърна внимание. Той се приближи към стената, развърза въжето и спусна бамбуковите щори на прозореца. Просторният централен офис потъна в мрак. Слънцето престана да блести неприятно в очите и вече можеше спокойно да се съсредоточи в мислите си.
8
„Петокнижие“ — конфуциански канон от пет класически книги, първата от които е „Книга на промените“ — „И цзин“. — (бел.прев.)
9
даоизъм — древнокитайска философска система, за чийто основоположник се смята Лао Цзе. В основата на даосизма лежи понятието „Дао“ — „Път“ — „Истина“ като абсолютно начало на вселената. Дао поражда цялото многообразие на света, който се разглежда като безспирен поток от естествено развитие на събитията. — (бел.прев.)