Емил Зола
Човекът-звяр
I
Като влезе в стаята, Рубо остави на масата половинкилограмовия хляб, пастета и шишето бяло вино. Сутринта, преди да тръгне на работа, старата Виктоар очевидно бе посипала с много пепел жарта в печката, защото бе страшно задушно. Помощник началник-гарата отвори един от прозорците и се облакъти на перваза.
Къщата бе последната отдясно на задънената улица Амстердам — висока сграда, в която Западната железопътна компания настаняваше свои служители. Прозорецът се намираше на петия — тавански — етаж в ъгъла на извития покрив и гледаше към гарата, вдълбана като широка бразда в квартал Европа, открито пространство, сливащо се с хоризонта, което през този следобед изглеждаше още по-голямо под сивото, влажно и нагрято от слънчевите лъчи февруарско небе.
Отсреща въздушните очертания на къщите по улица Рим се губеха, полузаличени от разсятата светлина. Вляво под навесите тъмнееха огромните остъклени и опушени прозорци на служебните сгради — онази, откъдето минаваха най-важните линии, бе толкова грамадна, че мъчно можеше да се обхване с поглед, а пощата и котелната я деляха от по-малките, които поемаха линиите от Аржантьой, Версай и Околовръстния път; отдясно желязната звезда на Европейския мост се врязваше в браздата, ала нататък тя се появяваше отново и се проточваше чак до Батиньолския тунел. Долу, точно под прозореца, цялата площ бе заета от трите чифта безкрайни релси, които се разклоняваха на излизане от моста, разперваха се като безброй спици на желязно ветрило и изчезваха под навесите. Недалеч от сводовете се виждаха трите къщички на стрелочниците със запустелите градинки. Сред бледата дневна светлина и безцветното множество от вагони и локомотиви, заприщили релсите, се открояваше като едро ярко петно червен сигнал.
Рубо впери очи за известно време в тази гледка, като мислено я сравняваше със своята гара в Хавър. Всеки път, когато му се случваше да се отбие за някой и друг ден в Париж и да отседне при старата Виктоар, работата му изцяло го завладяваше. Пероните под централния навес се оживиха, беше пристигнал влак от Мант; той проследи с очи маневриращото локомотивче с тендер, което сновеше неуморно и пъргаво на шестте си малки колела, разкомпозираше влака, изтегляше и избутваше вагоните на страничните линии. Друга, мощна експресна машина стоеше без работа, стъпила на два чифта грамадни, гълтащи разстоянията колела, а от комина й в спокойния въздух право нагоре се виеше бавно дебел стълб черен пушек. Но най-вече го занимаваше влакът от три и двадесет и пет, който трябваше да замине за Кан и чакаше със своите пътници да го поеме локомотивът. Не виждаше машината, която бе спряна от другата страна на Европейския мост; само чуваше как иска да й дадат път, как подсвирква леко като човек, обзет от нетърпение. Някой издаде гръмогласно нареждане и тя отвърна кратко, че е разбрала. После притихна, преди да потегли, клапите се отвориха и парата засвистя ниско до земята с оглушителен звук. Той съзря как белите й кълбета, бушуващи като снежна вихрушка, прелитат през желязното скеле. Въздухът побеля далеч наоколо, докато другият локомотив разгръщаше своя черен облак. Отзад отекваха глухо протяжните изсвирвания на тръбата, заповедите и скърцането на стрелките. Успя да различи през внезапно образувала се пролука как един отпътуващ за Версай влак и друг, заминаващ за Отьой, се разминават.
Рубо вече се канеше да се махне от прозореца, но се наведе, защото някой го бе извикал по име. Позна, застанал долу, на балкона на четвъртия етаж, младия Анри Доверн — около тридесетгодишен главен кондуктор, който живееше тук с баща си, заместник-началник от управата на главните линии, и с очарователните си русокоси сестри — осемнадесетгодишната Клер и двадесетгодишната Софи; винаги весели, те поддържаха малкото домакинство с шестте хиляди франка, предоставени им от двамата мъже. Чуваше се смехът на по-голямата, докато по-малката се надпяваше със затворените в клетка южни птички.
— Хей, господин Рубо, ама вие сте били в Париж?… А, вярно нали си имахте някаква разправия с околийския!
Помощник-началникът отново се надвеси през прозореца и обясни, че му се наложило да отпътува от Хавър същата сутрин с експреса в шест и четиридесет. Пристигнал в Париж по заповед на началника по експлоатацията и току-що получил строго мъмрене. За щастие уволнението му се разминало.
— А как е госпожата? — попита Анри.
Госпожата също пожелала да дойде, за да направи някакви покупки. Сега съпругът й я чакаше в стаята, от която старата Виктоар им оставяше ключ винаги когато идваха, и в която обичаха да обядват спокойно и тихо насаме, докато добрата женица бе на работа в тоалетната. Днес бяха хапнали надве-натри в Мант, защото искаха първо да приключат със задачите. Само че вече бе три часът и той умираше от глад.