Севрин също бе усетила промяната у Жак и се измъчваше, защото смяташе, че тя е причина за тъгата му, откакто бе узнал всичко. Дали не се разтреперва в обятията й и не отбягва целувките й, защото споменът за стореното от нея го ужасява? Никога не би се осмелила отново да подхване разговор на тая тема. Разкайваше се, че увлечена от неудържимото желание да си признае, бе проговорила в чуждото легло, когато двамата изгаряха от страст; вече бе забравила жаждата си да се довери, сякаш бе удовлетворена от мига, когато сподели с Жак своята тайна, с която бе го обвързала. Тя го обичаше, желаеше го още по-силно, откакто не криеше нищо от него. Това бе ненаситна страст, в нея най-сетне се бе пробудила жената — същество, създадено единствено за ласки, пламенна любовница, която не бе ставала още майка. Живееше само чрез Жак, не лъжеше, когато казваше, че иска да се слее с него, защото копнееше той да я отнесе, да я запази в себе си! Винаги нежна, покорна, изпитала наслада единствено чрез него, тя с удоволствие би спала от сутрин до вечер като котка на коленете му. От ужасната драма в сърцето й бе останало само удивлението, че е била замесена в нея; сякаш бе невинна и непорочна въпреки мръсотиите през младостта й. Сега всичко това бе далеч, тя се усмихваше и дори не би изпитвала злоба срещу мъжа си, ако той не я притесняваше. Но ненавистта й към този човек се засилваше, колкото повече се разпалваше страстта й, копнежът й по другия сега, когато знаеше и я бе опростил, другият беше станал неин владетел, него щеше да следва, той можеше да разполага с нея като със своя собственост! Тя бе му поискала снимка и спеше с нея; затваряше очи, долепила уста до лика му, безкрайно нещастна, откакто виждаше, че е нещастен, макар да не можеше да разгадае истинската причина за мъката му.
Докато чакаха да се приютят спокойно при нея, когато извоюва новата квартира, те продължаваха да се срещат навън. Зимата вече си отиваше, времето през февруари бе много меко. Удължаваха разходките си, скитаха с часове из обширния район на гарата, защото Жак избягваше да се спира, и когато тя го притискаше в обятията си и го разпалваше тъй, че го принуждаваше да седне, той я дърпаше все в тъмното от страх да не я убие, като зърне разголената й шия; докато не я виждаше, може би щеше да устои. В Париж, където Севрин отиваше с него всеки петък, спускаше плътно завесите, като твърдеше, че светлината му разваляла насладата. Сега тя изобщо не даваше обяснение на мъжа си за тези свои ежеседмични пътувания. За съседите оставаше в сила предишният предлог — болката в коляното; разправяше също, че ходела да навестява своята дойка леля Виктоар, която още лежала в болницата, но вече започвала да се оправя. Това беше голямо забавление и за двамата — в тези дни той следеше внимателно своята машина, а Севрин бе очарована, че не е така мрачен; пък и пътят я развличаше, макар да знаеше вече наизуст и най-ниските хълмове, и най-малките горички наоколо. От Хавър до Мотвил се простираха ливади, равни поля, оградени с живи плетища и засадени с ябълки. После чак до Руан се виждаше неравна пустинна местност. След Руан се появяваше Сена. Прекосяваха я в Сотвил, в Оасел, в Пон дьо л’Арш; тя се мяркаше непрекъснато, виеше се през обширни равнини. След Гайон вече изобщо не я губеха от поглед, течеше бавно отляво между ниски брегове, обрасли с тополи и върби; минаваха край склона, загубваха я в Бониер, внезапно я срещаха отново в Рони на излизане от Ролбоазкия тунел. Тя беше като мила спътница. Още три пъти я прекосяваха, преди да пристигнат. Следваха Мант с камбанарията, сгушена сред дървесата, Триел с гипсовите каменоломни, разпръснати като бели петна, Поаси, пресечен от железопътната линия през средата, зелените стени на Сенжерменската гора, Коломбските височини, покрити с люляк, най-сетне предградията и Париж, който вече се усещаше, изникваше след моста на Аниер с далечната Триумфална арка, извисила се над олющените постройки и щръкналите комини на фабриките. Локомотивът хлътваше в Батиньолския тунел, спираха в кънтящата от тракането гара и до вечерта си принадлежаха, бяха свободни. Връщаха се през нощта; тя затваряше очи и изживяваше отново щастието от срещата. Но и сутрин, и вечер, винаги когато минаваха близо до Кроа дьо Мофра, тя хвърляше предпазливо поглед, без да се навежда през прозореца, сигурна, че ще види на прелеза Флор, права, със сигналното флагче в ръка, проследяваща влака с горящи очи.