Беше три часът през нощта, когато взе това решение. Опита се да заспи. Унасяше се вече, но изведнъж нещо вътре в него го разтърси и той седна задъхан в леглото. Боже мой, имаше ли право да убие този човек? Когато някоя муха му досаждаше, размазваше я с ръка. Един ден някаква котка се замота в краката му и той й счупи гръбнака с ритник — вярно, че без да иска. Но човек, негов ближен! Трябваше да прехвърли отново всичките си доводи, за да си докаже правото да убива, правото на силните да изяждат слабите, когато им пречат. Жената на другия сега го обичаше, искаше да бъде свободна, за да се омъжи за него и да му даде имуществото си. Просто ще отстрани препятствието от пътя си. Нима, когато в гората два вълка се счепкат заради една вълчица, по-силният не се освобождава от по-слабия, като му прегризва гърлото? А в древни времена, когато хората подобно на вълците са се приютявали в пещерите, нима желаната жена не е принадлежала на този от племето, който е успявал да я завладее, проливайки кръвта на съперниците си? След като законът на живота е такъв, трябва да му се покоряваме, без да се съобразяваме с измислените по-късно предразсъдъци, за да живеем заедно. Малко по малко Жак си доказа отново, че има право — още утре щеше да избере мястото и часа и да извърши убийството. Несъмнено най-добре би било да промуши Рубо през нощта на гарата по време на обиколките му, за да се създаде впечатлението, че крадци са го изненадали и убили. Знаеше едно удобно място зад въглищата, където можеше да го приклещи. Мъчеше се да заспи, но сега си представяше сцената, обсъждаше къде да застане, как да удари, за да го просне начаса; и докато разработваше и най-дребните подробности на плана си, в него глухо, непреодолимо пак се възвръщаше отвращението, пак се надигаше вътрешният протест, който го завладя изцяло. Не, не, нямаше да убие! Това му се струваше чудовищно, неизпълнимо, невъзможно. В него се бунтуваше цивилизованият човек, силата, придобита с възпитанието, бавно изградената неразрушима постройка на предаващите се с поколенията идеи. Като предците си бе всмукал с майчиното мляко заповедта: „Не убивай!“ Изтънченият му мозък, съзряването на съвестта отхвърляха с ужас убийството, щом се отдадеше на сериозни размишления. Да убие несъзнателно, воден от инстинкта, това да! Но да убие умишлено поради сметки и за собствена изгода… не, никога, никога не би могъл да го стори!
Развиделяваше се, когато Жак най-сетне задряма, но спеше леко, сякаш бе буден — отвратителният спор в душата му продължаваше. Едва ли имаше по-мъчителни дни в живота му от следващите. Избягваше Севрин, изпрати й вест, че няма да се срещне с нея в събота — боеше се от погледа й. В понеделник обаче нямаше как да не се срещнат и точно както се опасяваше, големите й очи, тъй нежни и дълбоки, го изпълниха с ужас. Тя не заговори за това, не му намекна нищо нито с жест, нито е думи. Четеше го само в очите й — те го питаха, умоляваха. Не знаеше как да се избави от нетърпеливия им упрек, те непрекъснато се впиваха в неговите очи, сякаш му задаваха удивено въпроса как може да се колебае, когато се отнася до щастието му. На раздяла той силно я притисна в обятията си, за да й покаже, че вече е решил. И действително беше така, но само докато слезе до подножието на стълбището! Там отново започна да се бори със съвестта си. На следващата среща се яви смутен и блед, не я гледаше в очите, като страхливец, отстъпил в решителния момент. Тя безмълвно избухна в ридания, разплака се в прегръдките му, безкрайно нещастна; а той, разстроен, се презираше додън душа. Трябваше да свърши веднъж завинаги с това.
— Искаш ли да дойда там в четвъртък? — запита тихо тя.
— Да, ще те чакам в четвъртък.
В четвъртък през нощта беше много тъмно, по небето нямаше звезди, то бе навъсено и безмълвно, сякаш притиснато от носещата се над морето мъгла. Както обикновено Жак дойде пръв зад къщичката на Сованя и зачака Севрин. Мракът беше толкова гъст, а тя стъпваше тъй леко, че Жак ужасно се стресна, когато го докосна, преди да бе я видял. Тя се хвърли в прегръдките му и като го усети как трепери, разтревожено запита:
— Уплаших ли те?
— Не, не, чаках те… Да вървим, никой няма да ни види.
Те тръгнаха бавно, прегърнати, през пустите околности. От тази страна на депото рядко се виждаха газени фенери; на места дори изобщо липсваха; а в далечината, към гарата, бляскаха като ярки искри.