Вървяха дълго, без да продумат. Тя беше склонила глава на рамото му, повдигаше я от време на време, за да го целуне по брадичката; а той се навеждаше в отговор да я целуне по слепоочията. Далечните църковни камбани тържествено отмериха един часа през нощта. Не говореха, но чрез прегръдката четяха мислите си. А мислеха само за това, вече винаги когато бяха заедно, то неотстъпно ги обсебваше. Борбата продължаваше; за какво да изрича ненужни думи, след като трябваше да действува? Когато се притисна ласкаво към него, Севрин усети ножа в джоба на панталона му. Дали най-сетне не се бе решил?
Мислите й напираха, тя изрече с едва доловим глас:
— Чудех се, преди да изляза, защо се върна вкъщи… После видях, че взе револвера си, беше го забравил… Сигурно е тръгнал на обиколка.
Отново настъпи мълчание и чак след като направиха още двадесетина крачки, той на свой ред каза:
— Крадци отмъкнаха миналата нощ олово оттук… сто на сто ще дойде след малко.
Севрин леко потръпна, те отново замълчаха и забавиха крачка. Внезапно я обзе съмнение дали действително ножът бе в джоба му? На два пъти го целуна, за да провери. Понеже не бе сигурна дори като се долепи до него, целуна го трети път и опипа с ръка. Действително ножът беше там. Той разбра, притисна я силно до гърдите си и прошепна на ухото й:
— Ей сега ще дойде и ти ще бъдеш свободна.
Убийството беше решено и от тази минута им се струваше, че някаква непозната сила ги понесе. Внезапно сетивата им се изостриха необичайно, особено осезанието, най-лекото стискане на ръцете им причиняваше болка, най-малкото докосване на устните приличаше на одраскване с нокът. Чуваха и всички недоловими досега шумове — далечния грохот и пухтенето на локомотивите, глухото блъскане на буферите, стъпките в мрака. Нощта сякаш стана видима, различаваха черните предмети, като че ли от очите им бе паднала пелена; премина прилеп, проследиха лъкатушния му полет. Спряха се до купчина въглища, неподвижни, наострили слух и зрение, напрегнати до краен предел. Сега и двамата шепнеха.
— Някой като че ли извика за помощ, чу ли го?
— Не, прибират някакъв вагон.
— Някой вървеше вляво от нас. Пясъкът скърцаше.
— Не, не, плъхове тичат и шумолят из въглищата.
Изминаха няколко минути. Севрин внезапно го притисна в обятията си.
— Ето го.
— Къде е? Не виждам нищо.
— Обиколи халето на нискоскоростните влакове, идва право към нас… Гледай! Сянката му се движи по бялата стена.
— Мислиш, че тази тъмна фигура… Значи, е сам?
— Да, сам, съвсем сам.
В този решителен момент тя се хвърли като обезумяла на врата му и впи пламенно устни в неговите. Това беше целувка, горяща като жива рана, дълга, сякаш искаше с нея да му прелее кръвта си. Как го обичаше и как ненавиждаше другия! Ах, ако беше по-смела, сто пъти вече да бе свършила сама тази работа, за да му спести кошмара; но ръцете й не бяха достатъчно яки, тя бе тъй крехка, тук бе необходима мъжка сила. Безкрайно дълга целувка — ето всичко, с което можеше да му вдъхне смелост, да му обещае, че му принадлежи цяла, телом и духом. В далечината сред нощния мрак като отчаяна, скръбна жалба прозвуча свирката на локомотив; на ранни интервали се чуваше, подобно удар на огромен чук, идещ неизвестно откъде грохот; а надигналата се от морето мъгла се носеше по небето и разпокъсаните й кълба сякаш гасяха от време на време ярко искрящите газени фенери. Когато най-сетне откъсна устни от неговите, изрита усещането, че не съществува — цяла се бе разтворила в него.
Жак бързо щракна ножа, но изведнъж изруга сподавено:
— Дявол да го вземе! Нищо не излезе, май че си тръгна!
Така беше, движещата се сянка, след като се приближи на петнадесетина крачки до тях, сви наляво и се отдалечи с равномерната стъпка на нощен надзирател, незабелязващ нищо подозрително.
Тогава тя избута Жак.
— Върви, хайде, върви де!
Двамата тръгнаха, тя го следваше по петите, прокраднаха се, впуснаха се безшумно след жертвата си. За миг го изгубиха от поглед при ремонтните работилници; пресякоха напреки през един кратък път за депото и го видяха отново на двадесетина крачки пред тях. Сега трябваше да се прикриват и в най-малките сенки на стената — една погрешна стъпка можеше да ги издаде.
— Няма да го спипаме — глухо измърмори Жак. — Ако стигне до будката на стрелочника, всичко е загубено.
Тя повтаряше на ухото му: Върви! Хайде, върви де!
В тази минута в обгърнатото от мрак обширно пространство сред нощната самота на голямата гара беше подходящо да изпълни решението си като в закътано пустинно свърталище. Ускорявайки тихо стъпка, той сам се насърчаваше, разсъждаваше, убеждаваше се, че убийството ще бъде разумно, законно, логично доказано, предрешено. Само щеше да защити правото си, правото на живот, след като кръвта на другия му беше тъй безмерно необходима, за да съществува. Един удар ножа, и ще извоюва щастието си.