— Няма да го спипаме, няма да го спипаме! — повтори той яростно, като видя, че сянката подмина будката на стрелочника. — Нищо не излезе, ей го, измъкна се.
Севрин обаче нервно го дрънна за ръката и го принуди да се спре:
— Погледни, връща се!
Рубо действително се връщаше. Сви надясно, после псе отново назад. Може би смътно усещаше зад себе си убийците. Но продължаваше да крачи спокойно, като добросъвестен страж, който не желае да се прибере, преди да е надникнал навсякъде.
Жак и Севрин се заковаха, не помръднаха. Случайно се бяха озовали до купчина въглища. Облегнаха се плътно на лея, сякаш да влязат вътре, залепиха гърбове до тъмната стена, сляха се, като че ли потънаха в мастиленочерна вода. Затаиха дъх.
Жак гледаше как Рубо върви срещу тях. Деляха ги едва тридесет метра, всяка негова крачка намаляваше разстоянието, равна, отмерена като неумолимото махало на съдбата. Още двадесет стъпки, още десет — сега ще дойде до него и ето, той ще вдигне ръка и ще забие ножа в гърлото му, ще го пререже от дясно на ляво, за да не може да извика. Секундите му се струваха безконечни, толкова мисли нахлуха като порой в главата му, че загуби представа за времето. Целият низ от доводи премина още веднъж в съзнанието му — представи си пак ясно убийството, причините и последствията. Още пет крачки. Решението, изострено до крайност, оставаше непоколебимо. Искаше да убие и знаеше защо ще убие.
Но на две, на една крачка настъпи крушението. Всичко изведнъж с един замах рухна в него. Не, не! Нямаше да убие, не можеше да убие просто така един беззащитен човек! С разсъждения никога не се стига до убийство, необходим е инстинкт, за да прегризваш гърла, подтик, за да скочиш върху плячката, глад или страст, за да я разкъсаш. И какво, че съвестта представляваше само куп идеи за справедливост, създавани бавно от поколенията! Той усещаше, че няма право да убива, и колкото и да се мъчеше, не успяваше да се убеди, че може да си присвои това право.
Рубо спокойно мина. Докосна с лакът двойката, прислонена до въглищата. Едно дихание би ги издало, но те стояха като мъртви. Ръката на Жак не се вдигна, той не заби ножа. Нищо, дори най-лека тръпка не наруши притихналия мрак. Рубо беше се отдалечил вече на десет крачки, а те двамата стояха долепили гръб до черната купчина, затаили дъх от страх пред този самотен, невъоръжен човек, който едва не бе ги докоснал, минавайки мирно и тихо край тях.
От гърдите на Жак се изтръгна заглушено ридание, изпълнено с ярост и срам:
— Не мога! Не мога!
Понечи да прегърне Севрин, да я притисне и да получи прошка, утешение. Но тя безмълвно избяга. В протегнатите си ръце Жак усети само изплъзващата се пола и чу леките й стъпки. Напразно се опита за миг да я последва, защото бягството й съвсем го разстрои. Нима толкова му се сърдеше заради неговата слабост? Презираше ли го? От предпазливост не я настигна. Но когато остана сам сред обширното равно пространство, осеяно от газените фенери като с малки жълти сълзи, обзе го ужасно отчаяние и побърза да се махне, да се приюти в квартирата си, да зарови глава във възглавницата, за да заличи отвратителното си съществуване.
Десет дни по-късно, към края на март, семейство Рубо спечелиха срещу семейство Льобльо. Администрацията призна за основателна молбата им, подкрепена от господин Дабади; още повече, че госпожица Гишон, търсейки някакви стари отчети в архивата на гарата, бе намерила прословутата декларация на касиера, с която той се задължаваше да отстъпи жилището, ако някой нов помощник-началник предяви иск. Госпожа Льобльо, потресена от поражението си, заяви, че веднага ще се премести; след като желаели да я уморят, по-добре да не се разтакават. Три дни това паметно преместване държа в треска целия коридор. Дори малката безлична госпожа Мулен, която никога не виждаха нито да влиза, нито да излиза, се включи, като пренесе работната масичка на Севрин от едната в другата квартира. Филомен особено старателно наливаше масло в огъня — помагаше на Севрин от първия миг, прибираше вещите, изтикваше мебелите, завладяваше предната квартира още преди наемателката да я напусне; и всъщност тя я изгони сред хаоса от разместването и объркването на двете покъщнини. Проявяваше такова усърдие към всичко, което Жак обичаше, че изненаданият Пекьо я заподозря и я запита с наглия си и злобен вид на отмъстителен пияница да не би сега тя да спи с машиниста, като я предупреди, че ако ги спипа, ще им види сметката и на двамата. Но чувството й към младия мъж стана още по-силно, тя се превърна в слугиня на Жак и любовницата му с надеждата, че заставайки помежду им, все и тя ще получи нещичко. Когато пренесе последния стол, затръшна вратата. После, като забеляза една табуретка, забравена от касиершата, отново отвори и я хвърли в коридора. Така приключи всичко.