В настъпващата нощ се открояваха тъмните очертания на далечни сгради, морава мъгла изпълваше ширналото се над гарата пространство. Особено по посока към Батиньол дълбоката просека изглеждаше като потънала в гъст слой пепел, контурите на Европейския мост вече едва-едва се различаваха. Към Париж последен слънчев отблясък просветляваше стъклата на огромните халета, а долу, в ниското, мракът се сгъстяваше. Проблеснаха искри, бяха запалили газените фенери по пероните. Лееше се ярка бяла светлина — фарът на локомотива от претъпкания с пътници, със затворени вече врати влак за Диеп, който очакваше сигнала за тръгване от помощник началник-гарата. Беше станало задръстване, червеният сигнал на стрелочника спираше движението, а един малък локомотив се появи, за да откара няколко вагона, които бяха препречили пътя след неправилна маневра. Във все по-непрогледната тъмнина по безкрайните преплетени релси кръстосваха влакове, промъквайки се между редиците неподвижни вагони, изпълнили глухите линии. Един отиваше към Аржантьой, друг — към Сен Жермен; от Шербург бе пристигнала извънредно дълга композиция. Непрестанно се сменяха сигнали, чуваха се свирки, сирени; ту тук, ту там се появяваха червени, зелени, жълти и бели светлинки; в сумрака това създаваше усещане за пълна бъркотия, сякаш всеки мит щеше да се случи непоправимото, но всичко отминаваше, изнизваше се неусетно, с плавна, плъзгаща се лекота, едва различимо в дрезгавината. И ето — червеният сигнал на стрелочника угасна, влакът за Диеп изсвири и потегли. От бледото небе западаха редки дъждовни капки. Нощта щеше да бъде влажна.
Когато Рубо се обърна, лицето му изглеждаше неумолимо, непроницаемо, като белязано от сенките на спускащата се нощ. Бе взел решение, планът му бе готов. Взря се в почти скрития в мрака стенен часовник и каза високо:
— Пет и двайсет.
Чак му стана чудно: един час, нищо и никакъв час, а колко работи се бяха случили! Струваше му се, че двамата се бяха разкъсвали взаимно седмици наред.
— Пет и двайсет, имаме време.
Севрин не смееше да го пита за каквото и да било, само го гледаше уплашено. Видя как порови в шкафа, измъкна листове, шише мастило и перо.
— На! Пиши сега.
— На кого?
— На него… Седни.
Тя инстинктивно се дръпна от стола, без дори да знае какво ще поиска от нея, но той я хвана, натисна я тъй силно да седне до масата, че не посмя да мръдне повече.
— Пиши… „Тръгнете тази вечер с експреса в шест и трийсет и не се показвайте преди Руан.“
Тя бе взела перото, но ръката й трепереше, все повече се плашеше от неизвестността, която се таеше в тия два реда. Затова се осмели да вдигне глава и да запита умолително:
— Мили, какво ще правиш?… Моля ти се, обясни ми…
Той повтори с грубия си, непреклонен глас:
— Пиши, пиши.
После добави, вперил очи в очите й, без гняв, без обиди, с упоритост, която като че се стовари върху нея и я смаза:
— Сама ще видиш какво смятам да правя… И ти ще ми помогнеш да го направя, разбра ли?… Така ще си останем заедно, ще има здрава връзка помежду ни.
Той я ужасяваше, опита да се възпротиви отново:
— Не, не, искам да знам… Няма да пиша, ако не узная.
Тогава Рубо мълчаливо улови ръката й — крехка детска ръчичка — и я стисна в желязната си длан бавно, като в менгеме, сякаш искаше да я смачка. Причинявайки й болка, налагаше волята си, едва ли ме я караше да я усети с плътта си. Тя извика, рухна, предаде се безвъзвратно. Беше тъй нежна и безпомощна, тъй малко познаваше живота, че нямаше как да не се покори. Оръдие на любовта, сега ставаше оръдие на смъртта.
— Пиши, пиши.
Тя с мъка започна да пише, ръката все още я болеше.
— Добре, послушна си — каза той, като взе писмото. — Сега прибери малко тука, приготви се… Ще се върна да те взема.
Беше напълно спокоен. Оправи вратовръзката си пред огледалото, сложи си шапката и излезе. Чу го как превърта два пъти ключа и го прибира. Нощният мрак ставаше все по-гъст и Севрин поседя известно време, като се вслушваше в шумовете, идещи отвън. От съседното жилище, където живееше продавачката на вестници, непрестанно се носеше глухо скимтене: сигурно някое кученце, затворено само. Долу, у семейство Довери, пианото бе замлъкнало. Сега весело дрънчаха тенджери и чинии, двете домакини шетаха из кухнята — Клер приготвяше овнешка яхния, а Софи режеше салата. Тя слушаше съкрушена смеховете им сред ужасяващата безнадеждност на настъпващата нощ.
Още в шест и четвърт локомотивът за хавърския експрес се появи откъм Европейския мост, отправи се към своя влак и бе скачен за него. Поради някакво задръстване композицията не се намираше под навеса на главния перон. Чакаше на открито, край друг перон, който се врязваше подобно на тесен вълнолом в мрака, а над плочника в мастиленото небе като редица прибулени звезди блещукаха газени фенери. Проливният дъжд тъкмо бе спрял, сега студен и влажен дъх изпълваше ширналото се пространство, а през мъглата се мяркаха бледите светлинки на сградите по улица Рим. Гарата представляваше величествена и тъжна гледка, напоена с вода, прошарена от кървави отблясъци, запълнена с тъмни очертания, с локомотиви и самотни вагони, с разпокъсани композиции, дремещи в глухите линии; из дълбините на това море от тъмнина се носеха шумове, мощни, пресекливи, сякаш трескави дихания, свирки пищяха остро като изнасилени жени, далечни сирени виеха жално сред грохота на околните улици. Чуха се гръмогласни заповеди да бъде прикачен допълнителен вагон. Една от клапите на експресния локомотив изпускаше силна струя пара, която се издигаше в мрака и се пръскаше на малки кълбета, същински бели сълзи по безграничното траурно небе.