Постепенно всекидневието пак потече монотонно. Докато госпожа Льобльо, прикована от ревматизма в креслото си, умираше от скука в задната квартира, където ламариненият покрив на перона й закриваше дори небето, настанена до прозореца в предната квартира, Севрин бродираше безконечната си покривка. Гледаше долу веселата суетня при отпътуването, безкрайния поток от пешеходци и коли; пролетта бе подранила, пъпките на големите дървета, засадени в края на тротоарите, вече се раззеленяваха, а по-нататък се нижеха гористите енгувилски хълмове с разпръснатите като бели петна вили. Чудеше се колко малко я радва постигнатата мечта да влезе в това горещо желано жилище, да има пред себе си простор, светлина, слънце. И дори, понеже прислужницата й, старата Симон, все мърмореше, че са нарушили привичките й, това започна да я дразни и тя също по едно време съжали за старата дупка, където мръсотията по-малко се набивала в очи. Рубо беше приел с пълно безразличие преместването. Сякаш не съзнаваше, че е променил жилището си — все още често бъркаше и разбираше грешката си едва когато новият ключ не влизаше в предишната ключалка. Той все по-често отсъствуваше и все повече затъваше. Само за миг като че ли се пооживи под влияние на политическите събития; не че имаше кой знае колко ясни и колко пламенни убеждения, но още не бе забравил историята с околийския, която едва не му струва службата. Откакто Империята се тресеше от общите парламентарни избори и преживяваше тежка криза, той ликуваше и повтаряше, че тези господа няма да са вечно господари. Но на бърза ръка се уталожи след приятелското конско на господин Дабади, предупреден от госпожица Гишон, пред която Рубо бе държал една от бунтарските си речи. След като коридорът се бил успокоил и си живеели дружно, а сломената от скръб госпожа Льобльо живуркала, без да им се меси в нищо, за какво да си създават нови неприятности, занимавайки се с държавни работи? Рубо само махна с ръка — пет пари не давал за политиката, както и за всичко останало! Затлъстяваше с всеки изминал ден и без никакво угризение на съвестта не се прибираше вкъщи, влачейки се тежък и равнодушен.
Откакто Жак и Севрин можеха да се срещат, когато им се ще, някакъв все по-нарастващ смут се породи помежду им. Нищо вече не им пречеше да бъдат щастливи, той отиваше при нея през задния вход, щом пожелае, без да се страхува, че ще го издебнат; жилището им принадлежеше, при малко повече дързост би могъл да остане да спи там. Но това, което желаеха и за което се бяха разбрали, не се бе осъществило; той не бе го извършил и само мисълта за пропуснатото ги караше да се чувствуват неудобно, издигаше помежду им непреодолима стена. Той се срамуваше от малодушието си и всеки път я заварваше все по-мрачна, направо болна от безполезното очакване. Дори устните им не се търсеха вече, защото те се бяха изтощили от това полупритежание; сега копнееха за пълно щастие, искаха да заминат, да се оженят там, да започнат нов живот.
Една вечер Жак завари Севрин обляна в сълзи; като го видя, тя не престана да плаче, а зарида още по-силно в обятията му. И друг път бе плакала така, но прегръдката му я успокояваше; сега, притискайки я до сърцето си, той усещаше, че ласките му дори увеличават мъката й. Това напълно го разстрои; обгърна главата й с ръце, загледа се отблизо във влажните й очи и й се закле, отгатнал, че тя е тъй отчаяна, защото съзнава, че е крехка и нежна жена и не би могла да убие сама:
— Прости ми, почакай още малко… Заклевам ти се, ще го извърша при пръв удобен случай.
Тя начаса долепи устни до неговите, сякаш да запечата дадената дума, и в една дълга целувка те се сляха в пламенно единение.
X
Леля Фази умря в четвъртък вечер в силни конвулсии; Мизар, който не се отделяше от леглото, напразно се опита да затвори клепачите й: очите упорито оставаха отворени, главата се вцепени, наведена към рамото, сякаш тя искаше да гледа какво става из стаята, а устните й бяха присвити в нещо като иронична усмивка. В ъгъла на масата до нея гореше една-единствена свещ. Влаковете, които минаваха оттук след девет часа, летяха с пълна скорост, без да се съобразяват с още неизстиналия труп, който се разтърсваше всеки път, а пламъчето на свещта се полюшваше.
За да се отърве от Флор, Мизар веднага я изпрати да съобщи в Доенвил за смъртта. Тя не можеше да се върне преди единадесет часа, така че имаше два часа на разположение. Първо спокойно си отряза парче хляб, защото стомахът му бе празен — не бе успял да вечеря поради проточилата се агония. Ядеше прав, като сновеше из стаята и подреждаше нещата. От време на време се спираше, задушен от кашлица, превит одве, кажи-речи, самият той покойник; беше толкова мършав, изпосталял, с помътнели очи и с безцветни коси, че явно нямаше дълго да се наслаждава на победата си. И все пак бе успял да разяде тая едра и красива жена, както червеят разяжда дъба — тя лежеше по гръб, свършено беше, нищо не бе останало от нея, а той още се крепеше. Но изведнъж се сети нещо и коленичи, за да измъкне изпод леглото паницата с пепелна вода за промиване: откакто тя се бе усъмнила в намеренията му, Мизар бе започнал да слага отрова за мишки не в солта, а във водата за промиване; тя бе излязла глупава, не го подозираше в тая насока, бе приела водата и този път бе загубила. След като доизля паницата навън, той се върна и изми с гъба замърсения под. За какво се бе заинатила? Като искаше да го надхитри, пада й се! Когато в семейството мъжът и жената започнат да пресмятат без ничия чужда намеса кой кого ще зарови пръв, човек трябва да си отваря очите. Гордееше се с победата си, кикотеше се на хубавата шега — да поеме най-наивно отровата, дето беше отдолу, след като толкова се пазеше от оная, дето й идваше отгоре! В същия миг един експрес прелетя като вихрушка и обгърна ниската къщица с такъв топъл дъх, че колкото и да бе привикнал, Мизар потрепери и погледна към прозореца. Ах, този безспирен поток от най-различни хора, дето пет пари не даваше какво премазва по пътя си, дето не го беше грижа за тях, а бързаше ли, бързаше да отиде по дяволите! Когато влакът отмина, в настъпилата угнетяваща тишина пак срещна широко отворените очи на мъртвата, чиито изцъклени зеници като че ли следяха всяко негово движение, а полуоткрехнатите устни се хилеха.