Обикновено вялият Мизар този път се озлоби. Сякаш я чуваше как му вика: „Търси! Търси!“ Ама сигурно не ги е отнесла със себе си хилядата франка и сега, след като нея вече я нямаше, той щеше да ги намери! Не можеше ли да му ги даде доброволно? Това щеше да им спести всичките неприятности. Очите й го следваха неотстъпно: „Търси! Търси!“ Огледа стаята, из която никога не се бе осмелявал да тършува, докато тя бе жива. Да надникне първо в шкафа! Взе ключовете изпод възглавницата й, разрови полиците с бельо, опразни двете чекмеджета и дори ги издърпа, за да види няма ли някакво скривалище. Нищо! После си помисли за нощната масичка. Измъкна мраморната плоча, обърна я, безполезно. Над камината имаше заковано с два гвоздея тънко огледало от панаирите, провря под него плоска линийка, но измъкна само черен прах. „Търси! Търси!“ Тогава, за да избяга от широко отворените й очи, втренчени в него, залази на четири крака, като чукаше с юмрук по пода, за да разбере не кънти ли някъде на кухо. Много плочки се бяха разместили, той ги измъкна. Нищо, пак нищо! Когато се изправи, усети отново очите, обърна се и сам впи поглед в застиналия поглед на мъртвата; устата й продължаваше да се криви в страшния присмех. Нямаше място за съмнение — тя му се подиграваше. „Търси! Търси!“ Тресеше го, приближи се до нея, обзет от съмнение, мина му една кощунствена мисъл, при която и без това бледото му лице посиня. Защо си бе помислил, че няма да отнесе проклетите си хиляда франка? Може би все пак ще ги отнесе. Тогава се реши да я отвие, да я разсъблече, да я огледа, да претърси всяка гънка на тялото й, за да не би да ги е скрила някъде. Потърси под нея, под тила й, под гърба й. Разбърка леглото, пъхна ръката си до рамото в сламеника. Не намери нищо. „Търси! Търси!“ От отпуснатата върху смачканата възглавница глава все така го гледаха присмехулните зеници.
Разярен и треперещ, Мизар се опита да подреди леглото, в този момент влезе завърналата се от Доенвил Флор.
— Определено е за вдругиден, събота, единайсет часа — каза тя.
Говореше за погребението. Но като хвърли един поглед, схвана с какво се е занимавал усилено Мизар. Махна с ръка презрително и равнодушно.
— Стига сте ровили, няма да ги намерите.
Той си въобрази, че и тя му се подиграва. Приближи се до нея и процеди през зъби:
— Значи, ти ги е дала? Ти знаеш къде са!
Мисълта, че майка й би могла да даде хилядата франка на някого, дори на нея, собствената си дъщеря, й се видя толкова невъзможна, че сви рамене:
— Пфу! Дала ги е… Дала ги е на земята, точно така!… Ето ги, там са или там, можете да ги търсите.
И с един замах му посочи цялата къща, градината с кладенеца, железопътната линия, цялото обширно поле. Да, сигурно ги е заровила в някоя дупка, от която никой няма да ги изрови. После, когато той разтревожено се впусна да обръща и преобръща мебелите и Да чука по стените, без да се смущава от нея, девойката застана до прозореца и продължи полугласно: