— Ах, приятно е навън, каква чудесна нощ!… Вървях бързо, звездите светят тъй ярко, че навън е като ден… Колко хубаво ще бъде времето утре в зори!
Флор остана известно време до прозореца, зареяла поглед в разведреното поле, разнежена от първия топъл априлски полъх, който я подтикваше към мечти и още повече подлютяваше мъчителната й сърдечна рана. Като чу, че Мизар излезе от спалнята и отиде да рови из съседните стаи, тя на свой ред се приближи до леглото, седна и загледа майка си. В ъгъла на масата свещта продължаваше да гори с висок, неподвижен пламък. Мина някакъв влак и разтърси къщата.
Флор бе решила да прекара нощта край леглото; отдаде се на размисли. Отначало видът на мъртвата прогони онази идея фикс, която неотстъпно я бе преследвала по целия път до Доенвил под звездите, сред покоя и тъмнината. Сега, обзета от недоумение, забрави болката си — запита се защо смъртта на майка й не бе й причинила мъка. Защо не плачеше? Тя я обичаше, макар да бе такава мълчалива едра дивачка, макар, щом си свършеше работата, да се измъкваше и да скиташе из полята. Колко пъти по време на последния пристъп, който я бе убил, отиваше да седне до нея и я молеше да извика лекар — и тя подозираше Мизар и се надяваше, че той ще се уплаши, като чуе за лекар. Но майка й винаги яростно й казваше: „Не!“, сякаш от гордост не искаше да приеме помощ в битката, сигурна в победата, защото щеше да отнесе парите със себе си; тогава Флор се отказваше да се меси, излизаше и се запиляваше нанякъде, за да забрави собствените си грижи. Сигурно от това бе закоравяло сърцето й — когато ни гнети тежка мъка, няма място за друга; майка й си бе отишла, тя гледаше съсипаното й бледо лице, без да може да изпита тъга, както бе редно. Да извика полиция, да издаде Мизар — и за какво, след като всичко наоколо се рушеше! Полека-лека, макар да не откъсваше поглед от мъртвата, тя престана да я вижда, изпадна отново в плен на единствената мисъл, която я човъркаше безспир, усещайки само силното разтърсване на влаковете, по чието преминаване броеше часовете.
В далечината се чу грохотът на пътническия влак от Париж. Когато най-сетне локомотивът със запаления преден фар мина край прозореца, стаята се освети като от мълния или от пламъците на пожар.
„Един и осемнайсет — помисли тя. — Още седем часа. Ще минат сутринта в осем и шестнайсет.“
Месеци наред всяка седмица неотклонно чакаше този влак. Знаеше, че в петък Севрин отиваше в Париж със сутрешния експрес, управляван от Жак; и разкъсвана от ревност, само ги дебнеше, за да ги види и после да се терзае от мисълта как свободно ще се обичат там. Ах, този влак, който бягаше и я оставяше с противното усещане, че не може да се вкопчи в последния вагон, за да отнесе и нея! Струваше й се, че всичките му колела прегазват сърцето й! Една вечер й беше толкова тежко, че се скри, за да пише до съда; всичко щеше да свърши, ако задържат тая жена; навремето бе узнала за мръсотиите й с председателя Гранморен и беше убедена, че ако разкаже за това, съдиите ще приберат Севрин. Но като застана с перото пред листа, нищо не излезе. Пък и кой знае дали правосъдието щеше да й обърне внимание. Всичките тези достопочтени хора се поддържаха. Може дори нея да я натикат в затвора, както бяха натикали Кабюш. Стига! Тя копнееше да отмъсти и щеше да го стори сама, нямаше нужда от никого. Това всъщност не бе жажда за мъст в обикновения смисъл на думата, а по-скоро жажда да причини мъка, за да се излекува от своята; искаше й се да свърши веднъж завинаги, да преобърне всичко, Да ги помете като вихрушка. Беше прекалено горда, смяташе, че е по-силна и по-красива от другата, и бе убедена в своето право да бъде обичана; как й се искаше, когато се връщаше самотна, с разпиляна, незабрадена гъста руса коса, по пустите пътеки, на тоя затънтен край да срещне в гората другата и там Да се разправят като две враждуващи неприятелки. Досега не бе я докосвал още мъж, тя раздаваше плесници на младежите — в това беше непреодолимата й сила и Флор вярваше, че ще възтържествува.
Преди седмица в главата й внезапно се бе загнездила, сякаш някой бе я набил с чук, тази мисъл — да ги убие, за да не минават вече, да не отиват там заедно. Престана да разсъждава, подчиняваше се само на дивия инстинкт за разрушение. Ако някой трън се забиеше в плътта й, бе готова да го изтръгне дори да трябва да реже живо месо. Да ги убие, да ги убие още първия път, когато пак минат край нея, да прекатури влака, като препречи някоя греда или измъкне част от релсите, всичко да счупи, да разруши! Той сигурно ще бъде убит на място в своята машина; жената, която седеше винаги в първия вагон, за да е по-близо до него, също не можеше да избегне смъртта! Колкото до другите — постоянния човешки поток, — изобщо не мислеше за тях. Какви й бяха те? Нима ги познаваше? Мисълта да унищожи влака, да пожертвува толкова човешки съществувания я преследваше денонощно, само такава голяма катастрофа, напоена с толкова кръв и човешка мъка, можеше да утеши непоносимо наболялото й от сълзи сърце.