В този миг нахлулите спомени се разсеяха, Флор сякаш се пробуди и отново видя покойницата, осветена от жълтия пламък на свещта. Майка й бе умряла, защо да не замине, защо да не се омъжи за Озил, който я обичаше и може би щеше да я направи щастлива? Цялото й същество се възпротиви. Не, не! Ако прояви малодушие и остави онези двамата да живеят, по-добре да иде където й видят очите, да стане слугиня, но не и да принадлежи на човек, когото не обича. Необичаен шум я накара да наостри уши — разбра, че Мизар рови с лопата пръстения под в кухнята; беше побеснял, че не намира парите, готов бе да преобърне наопаки цялата къща. Не би желала да живее занапред с него. Какво да прави? Премина вихрушка, стените затрепериха и по бледото лице на мъртвата заигра огнен отблясък, който обагри сякаш о кръв отворените очи и ироничната усмивка. Беше последният пътнически влак от Париж с ленивия си и тежък локомотив.
Флор се извърна и погледна звездите, искрящи по ведрото небе в пролетната нощ.
„Три и десет. Още пет часа, и ще минат“ — помисли тя.
Трябва да опита пак, прекалено много страдаше! Да ги гледа как всяка седмица отиват да се любят, не беше по силите и. Сега, когато бе сигурна, че Жак никога няма да бъде неин, предпочиташе той изобщо да не съществува и нищо друго да не съществува. Обзе я скръб в мрачната стая, където бдеше над покойницата; изпита още по-силно желание да разруши всичко. След като си нямаше вече кого да обича, другите също можеха да последват майка й. Нека да има още и още мъртъвци, ще ги погребат наведнъж всичките! Сестра й умря, майка й умря, любовта й беше мъртва — какво да прави? Да живее сама тук или другаде, но винаги сама, а онези двамата да бъдат заедно! Не, не! По-добре всичко да рухне! Нека смъртта, свила гнездо в тая душна стая, да дъхне по пътя и да помете всичко живо!
Когато най-сетне след дълги размишления стигна до това заключение, Флор се запита как да постъпи. Върна се на хрумването да прекъсне някъде релсите. Това беше най-сигурният и най-лекият за изпълнение начин — само трябваше да избие с чук релсовите подложки и да измъкне релсите от траверсите. Не й липсваха инструменти, никой нямаше да я види в тая пустош. Най-удобното място, разбира се, беше след падината към Барантен, на завоя по насипа, висок седем-осем метра — там дерайлирането беше сигурно и катастрофата щеше да е ужасна. Но като пресметна времето, се разтревожи. По този път преди експреса от Хавър, който минаваше в осем и шестнадесет, имаше само един пътнически в седем и петдесет и пет. За двадесет минути трябваше да свърши работата — напълно достатъчно. Само дето между редовните влакове при голямо струпване често пускаха най-неочаквано товарни влакове. В такъв случай колко безполезно би било да рискува! Откъде би могла да узнае предварително дали точно експресът ще катастрофира? Тя дълго обмисля всички възможности. Още беше тъмно, свещта все така гореше и силно капеше, а неподрязаният фитил съвсем бе почернял.
Мизар влезе в стаята точно когато минаваше един товарен влак от Руан. Ръцете му бяха цели в пръст, защото бе ровил в дърварника; едва дишаше, разярен от напразното търсене; беше тъй възбуден от безсилен бяс, че пак започна да рови под мебелите, в камината, навсякъде. Влакът се точеше безкрайно дълъг, огромните му колела тракаха равномерно, при всеки тласък мъртвата подскачаше в леглото си. Мизар протегна ръка да откачи от стената една малка картина и отново срещна следящите го отворени очи, а усмихнатите устни сякаш помръднаха.
Той страшно пребледня, разтрепери се и измърмори уплашено и гневно:
— Да, да! Търси! Търси!… Ама ще ги намеря, дявол да го вземе! Ако ще да обърна камък по камък къщата и да разкопая буца по буца всяка педя земя!
Черните вагони се изнизаха потискащо бавно в мрака и мъртвата застина пак неподвижна, като продължаваше да гледа мъжа си тъй насмешлива и тъй сигурна в победата си, че той отново излезе, като остави вратата отворена.
Смутена в размишленията си, Флор стана. Затвори, за да не може този човек да се върне и да наруши покоя на майка й. За своя изненада се чу да изрича на глас: