— Достатъчни ще ми бъдат десет минути преди това!
Действително десет минути щяха да й стигнат. Да, ако десет минути преди експреса не дадяха сигнал за друг влак, можеше да се залови за работа. След това размишление се почувствува сигурна, престана да се тревожи, успокои се.
Към пет часа се развидели — свежа и ясна зора. Отвори широко прозореца въпреки хлада и прелестната утрин нахлу в зловещата стая, изпълнена с миризмата на трупа и на догарящата свещ. Слънцето още се криеше зад обраслия с дървета хълм, но скоро се появи в златисторумено сияние, огря склонове и пътища, донесе на земята животворния лъх на пролетта. Флор не се бе излъгала предната вечер — денят щеше да бъде хубав, изпълнен с младост, лъчезарно здраве, с любов към живота. Колко хубаво би било да поскита волно по козите пътеки на този затънтен край, по хълмовете му, прорязани с тесни долини! Когато се извърна, с изненада видя сред ярката дневна светлина мъждукащата свещ, подобна на помътняла сълза. Мъртвата сега сякаш гледаше железопътната линия, където влаковете продължаваха да се разминават, без да забелязват бледата свещ до трупа.
Пое работата си по-късно. Излезе от стаята за пътническия влак от Париж в шест и дванадесет минути. Мизар също смени нощния дежурен в шест часа. Когато даде сигнал с тръбата си, Флор застана с флагчето в ръка край бариерата. Проследи за малко с очи отминаващия влак.
— Още два часа — изрече тя на глас.
Майка й вече нямаше нужда от никого. Сега Флор изпитваше непреодолимо отвращение при мисълта да се върне в стаята. Всичко беше свършено, беше я целунала за последен път, вече можеше да разполага със своя живот и с живота на другите. Обикновено в промеждутъка между два влака се измъкваше, изчезваше нанякъде; но тази сутрин сякаш нещо я задържаше на поста й до бариерата, на простата дървена скамейка край пътя. Слънцето се издигна на хоризонта, златист дъжд от лъчи се сипеше в чистия въздух; тя не помръдваше, сякаш окъпана и приласкана от топлинката сред обширното поле, тръпнещо от прилива на пролетните априлски сокове. За миг Флор потърси с поглед Мизар, който беше в дървената си барака от другата страна на линията, видимо развълнуван, отърсил се от обикновената си сънливост — той излизаше, влизаше, движеше с нервна ръка сигналните ръчки и непрекъснато хвърляше по едно око към къщата, като че ли мислено бе останал там и продължаваше да рови. После го забрави и престана дори да съзнава присъствието му. Беше погълната от очакването, със затворено и сурово лице, вперила очи в пътя към Барантен. Очевидно там, сред весело сияещото слънце, някакво видение привличаше упорито дивия й поглед.
Минутите течаха. Флор не помръдваше. Най-сетне, когато в седем и петдесет и пет Мизар сигнализира два пъти с тръбата приближаването на пътническия от Хавър, тя стана, спусна бариерата и застана пред нея с флагчето в ръка. Влакът се стопи в далечината, след като разтърси земята; чу се как нахлу в тунела, където шумът стихна. Тя не седна, продължаваше да стои и отново започна да брои минутите. Ако до десет минути не дадяха сигнал за товарен влак, щеше да изтича до падината и да прекъсне релсите. Беше спокойна, само нещо я стягаше в гърдите — огромната тежест на взетото решение. Впрочем в тези последни минути при мисълта, че Жак и Севрин се приближават, че ще минат оттук, устремени към любовната среща, ако не ги спре, тя отново се изправи сурова, сляпа и глуха, без повече душевни борби — това бе неотвратимо, тя бе като вълчица, пречупваща гръбнаци, връхлитаща с вдигната лапа. Забравила се в егоистичната си жажда за мъст, виждаше само двете премазани тела, без да я е грижа за тълпата, за този непознат човешки поток, изливащ се край нея от години. Мъртвите и кръвта може би дори ще закрият слънцето, слънцето, чиято жизнерадост я дразнеше.
Още две минути, още една и тя щеше да тръгне към падината, когато глухо трополене на колела по пътя откъм Барантен я спря. Сигурно беше каруца с камъни. Трябваше да я пропусне, налагаше се да вдигне бариерата, да поговори, да остане на мястото си; невъзможно бе да действува, пак щеше да изтърве мига. Махна с гневно примирение — ще изтича, ще зареже поста, каруцата, коларя, нека се оправят както могат! Но в утринния въздух изплющя камшик и се разнесе весел глас:
— Хей, Флор!
Беше Кабюш. Тя се закова на място пред бариерата.
— Какво ти става? — продължи той. — Заспа ли на туй хубаво слънце? Бързо вдигай бариерата да мина преди експреса.
Всичко рухна в нея. Мигът бе пропуснат, ония двамата щяха да се наслаждават на щастието си, а тя нямаше как да ги унищожи! И докато вдигаше бавно полуизгнилата стара бариера, чиито ръждясали панти изскърцаха, бясно се мъчеше да измисли някакво препятствие, нещо, което да постави на пътя; толкова се бе отчаяла, че бе готова сама да легне на релсите, стига да може да преобърне влака. Очите й изведнъж се спряха на каруцата, ниска, тежка кола, в която имаше два каменни блока; пет яки коня едва я влачеха. Грамадни, високи и широки, готови да заприщят пътя — тези блокове сами й се предлагаха; внезапно изпита непреодолима жажда, безумно желание да ги грабне и да ги постави там. Бариерата се вдигна, петте коня чакаха потни, задъхани.