— Какво ти става тая сутрин? — запита пак Кабюш. — Много си особена.
Флор най-сетне отговори:
— Майка ми умря снощи.
Той съчувствено възкликна. Остави камшика и стисна ръцете й:
— Горкичката ми Флор! То се чакаше от толкова време, ама пак е тежко!… Значи, е още там, иска ми се да я видя, сигурно щяхме да се разберем с нея, ако не се беше случило онова нещастие.
Той тръгна натъжено с нея към къщата. Но от прага пак хвърли поглед към конете. Тя го успокои:
— Няма опасност да тръгнат. Експресът е още далеч.
Лъжеше го. В чистия полски въздух бе доловила с опитното си ухо, че експресът бе напуснал гарата в Барантен. След пет минути щеше да излезе от падината на сто метра от прелеза. Докато каменарят влезе развълнуван в стаята и се изправи край смъртното ложе, обзет от тъжни спомени за Луизет, тя остана вън, пред прозореца, продължавайки да се вслушва в далечното равномерно пухтене на влака, което се чуваше все по-близо и по-близо. Внезапно се сети за Мизар — може би ще я забележи и ще й попречи; сърцето й замря, като се обърна и не го видя на поста му. Зърна го да копае от другата страна на къщата, около кладенеца; не бе устоял на безумното си желание да търси, осенен вероятно от мисълта, че парите са там; в плен на алчността, сляп, глух, той копаеше ли, копаеше! За нея това бе последният подтик. Всичко се нареждаше от само себе си. Един от конете се разцвили, влакът пухтеше високо оттатък падината като задъхан бързащ човек.
— Ще ги задържа — каза Флор на Кабюш. — Не се бой.
Тя се спусна, улови първия кон за юздата и го задърпа с удесеторена сила поради желанието си да се пребори. Конете се напрегнаха, за миг каруцата с тежкия товар се поклати, но не потегли; тъй като Флор дърпаше подобно на допълнително впрегнат кон, все пак се придвижи и застана на пътното платно. Стоеше върху релсите, когато експресът излезе от падината, на сто метра от прелеза. Тогава, за да попречи на каруцата да премине оттатък линията, тя задържа впряга рязко, с нечовешко усилие, от което изпращяха всичките й кости. За необикновената й сила се носеха легенди — как спряла някакъв вагон, полетял по стръмнината, как удържала на линията някаква каруца и спасила влака, а сега тя водеше с желязна ръка друга каруца, за да я изпречи пред влака, въпреки че петте коня се изправяха на задните си крака и цвилеха, усещайки опасността.
Тези безконечен кошмар трая само десетина секунди. Двата гигантски камъка сякаш заслоняваха хоризонта. Бляскайки с лъскавите си и искрящи медни и стоманени части, машината се плъзгаше, напредваше леко и стремително под златния слънчев дъжд в прекрасното утро. Неизбежната съдба дебнеше там, нищо на света не можеше да предотврати катастрофата. Очакването продължаваше.
Мизар с един скок долетя до поста си, зарева, размаха ръце, започна да заплашва с юмруци като обезумял, сякаш беше възможно да предупреди, да спре влака! Като чу тракането на колелата и цвиленето на конете, Кабюш изскочи от къщата, втурна се и също се развика, за да прогони конете. Флор обаче отскочи встрани и го задържа — това го спаси. Кабюш мислеше, че не й е достигнала сила да спре конете и те са я повлекли. Обвиняваше се, вайкаше се, обзет от ужас и отчаяние; а тя, неподвижна, изправена в целия си ръст, отворила широко пламтящите си очи, гледаше. В мига, когато машината щеше да докосне с гръд камъните, когато й оставаше да измине може би още метър, в този едва забележим промеждутък от време, ясно видя Жак, който не изпускаше ръчага. Той се обърна и очите им се срещнаха в един, както й се стори, неизмеримо дълъг поглед.
Тази сутрин Жак бе посрещнал с усмивка Севрин, когато тя дойде както всяка седмица на гарата в Хавър, за да вземе експреса. За какво да си съсипват насила живота с кошмари? Защо да не се възползуват от щастливите дни, които бяха техни? Може би всичко щеше да се уреди! И той бе решил да се наслади колкото може по-пълно на този ден, кроеше разни планове, мечтаеше да отидат заедно на ресторант. Понеже Севрин го бе погледнала отчаяно, защото нямаше място в първия вагон и беше принудена да се настани далеч от него, на опашката, бе й се усмихнал весело, за да я утеши. Щяха да пристигнат заедно в Париж и там да се възнаградят за тази раздяла. И дори, след като се бе навел да я проследи как се качва в едно от крайните купета, все така в чудесно настроение, се бе пошегувал с главния кондуктор Анри Доверн, тъй като знаеше, че той е влюбен в нея. Миналата седмица си бе въобразил, че Анри е станал по-дързък и че Севрин го поощрява, за да се разсее и да се откъсне от ужасното всекидневие, което сама си бе създала. Нали и Рубо бе казал, че накрая ще се отдаде без любов на този млад мъж, само и само да разнообрази живота си. Сега Жак запита Анри на кого предната вечер, криейки се зад един от брястовете на гарата, е пращал въздушни целувки; Пекьо, който тъкмо хвърляше въглища в пещта на димящата, готова за път Лизон, силно се изкикоти.