Експресът пропътува разстоянието от Хавър до Барантен с нормална скорост, без никакви произшествия; пръв Анри от високата си стъклена кабинка забеляза при излизането от падината каруцата на линията и сигнализира. Първият багажен вагон бе претоварен, защото имаше много пътници, пристигнали предната вечер с един параход. Главният кондуктор стоеше прав до бюрото си сред струпаните куфари и сандъци, разтърсвани от движението, и подреждаше книжата; закачената на един пирон мастилничка се поклащаше като махало. След престоите по гарите, където предаваха багаж, той винаги имаше четири-пет минути писмена работа. Двама пътници бяха слезли в Барантен и той, след като обработи документите им, се накани да седне в наблюдателната кабина, но преди това по навик хвърли един поглед назад и напред по линията. Прекарваше всичките си свободни часове в тая стъклена наблюдателница, следейки какво става по пътя. Тендерът скриваше машиниста, но седейки нависоко, той често виждаше по-надалеч и по-бързо от него каква е обстановката. Влакът още завиваше в падината, когато кондукторът забеляза препятствието. Толкова се изненада, че за миг, невярващ на очите си, занемя ужасен, като парализиран. Така загуби няколко секунди; влакът вече бе излязъл от падината и от него се носеха отчаяни викове — чак тогава се реши да дръпне висящата връв на алармената камбанка.
В този съдбоносен миг Жак, стиснал ръчага, гледаше без да вижда, сякаш бе загубил свяст за минутка. Мислеше за смътни и далечни неща, сред които дори образът на Севрин бе изчезнал. Бесният звън на камбанката и крясъците на Пекьо зад него го разбудиха. Недоволен от тягата, Пекьо тъкмо бе повдигнал езичето на пепелника и се бе навел да провери увеличава ли се скоростта. Пребледнял като мъртвец, Жак видя и осъзна всичко — каруцата напреки на линията, устремената напред машина, предстоящия страхотен удар, — при това така ясно и отчетливо, че различи дори жилките на двата камъка, усети как пращят премазаните му кости. Сблъсъкът беше неизбежен. Той силно завъртя ръчага, затвори регулатора, натисна спирачката. Даде заден ход и дръпна несъзнателно парната свирка, мъчейки се с безсилна ярост да предупреди, да отмести огромната барикада там, пред него. Но въпреки този ужасяващ отчаян зов, който раздираше въздуха, Лизон не се подчиняваше, само позабави ход. Тя вече не бе послушна както някога, след като в снега се бяха повредили чудесните й шибъри и здравата й спирачка; сега се бе превърнала в своенравна и опърничава застаряваща жена със съсипани от студа дробове. Лъхтеше, бунтуваше се срещу спирачката и все така упорито напредваше, напредваше с натежалото си огромно туловище. Жак, вкаменен на своя пост, стиснал ръчага, държащ все така несъзнателно с лявата си ръка връвта на свирката, чакаше. И Лизон, пухтяща, димяща, огласяща въздуха с нестихващото си пронизително свистене, се удари с всичките си тринадесет тежки вагона в каруцата.
Сковани от ужас на около двадесет метра от пътя, Мизар и Кабюш, размахали ръце, Флор, широко отворила очи, видяха нещо кошмарно — влакът се изправи, седемте вагона се покачиха един върху друг, а после с оглушителен трясък се сгромолясаха в безформена купчина от отломки. Първите три бяха просто надробени, останалите четири образуваха хаотична грамада от издънени покриви, разбити колела, врати, вериги, буфери сред купища изпотрошени стъкла. Особено ясно се чу ударът на машината в каменните блокове — приглушено премазване, последвано от предсмъртен вопъл. Изтърбушената Лизон се преметна вляво през каруцата; разцепените камъни се разхвърчаха на парчета, сякаш взривени с динамит, а четири от петте коня, блъснати и повлечени, бяха убити на място. Шестте вагона в края на влака бяха спрели непокътнати, без дори да излязат от релсите.
Отвсякъде се разнесоха викове, вопли; думите се сливаха в едно като животински вой: