— Тук съм! Помощ!… Ах, боже! Умирам! Помощ! Помощ!
Нищо друго не се разбираше, нищо не се виждаше. Прекатурена настрани, с разпорен корем, Лизон изпускаше през откъртените кранове, през издънените тръби свистящи струи пара, подобно гневното хриптене на повален гигант. Бялото й дихание не секваше и по повърхността на земята се стелеха гъсти кълба, а обвитите в черен дим горящи въглени падаха от пещта червени като окървавени вътрешности. Ударът беше толкова силен, че коминът се бе забил в земята, рамата от тази страна се бе счупила, изкривявайки двете надлъжни греди; с щръкнали нагоре колела, Лизон лежеше като чудовищна кобила, разпорена от удара на някакъв страхотен рог, и излагаше на показ огънатите шатуни, счупените цилиндри, шибърите с премазаните им ексцентрици, ужасната си зееща рана, откъдето все още дишаше шумно, в бясно отчаяние. Точно до нея лежеше и останалият жив кон с откъснати предни крака, с разпорен корем, от който изтичаха червата. По застиналата в непосилна болка муцуна личеше, че цвили неистово, но неговият зов не се чуваше, погълнат от гръмкия предсмъртен вопъл на машината.
Неочаквани писъци се разнасяха, замираха, притихваха:
— Спасете ме! Убийте ме!… Много ме боли, убийте ме, хайде, убийте ме!
Сред този оглушителен шум и заслепяващия дим вратичките на оцелелите вагони започнаха да се отварят и пътниците се изляха като река навън. Падаха на пътя, ставаха, бореха се с ритници и юмруци да се измъкнат. Щом усетеха под себе си твърда земя, пред себе си простор, хукваха да бягат, прескачаха плетищата, тичаха право през полята, водени единствено от инстинкта за самосъхранение — да бъдат далеч, колкото се може по-далеч от опасността! Жени, мъже, пищейки, се втурваха в горите.
Изпотъпкана, с разчорлени коси, с раздрана рокля, Севрин най-сетне бе успяла да се измъкне от блъсканицата; но не избяга, а се затича към хъркащата машина и изведнъж се озова срещу Пекьо.
— Жак! Жак! Жив е, нали?
Огнярят, който по чудо бе останал невредим, също бе дотичал със свито сърце, измъчван от угризения при мисълта, че неговият машинист лежи под тези останки.
Толкова бяха пътували заедно, толкова умора, студ и неприятности бяха понесли! Ами тяхната машина, горкичката им приятелка, най-обичната от задружното им тричленно семейство, която лежеше по гръб и от пробитите й дробове излизаше последното й дихание!
— Аз скочих — изломоти той, — не знам нищо, нищичко не знам… Да бягаме, бързо, да бягаме!
Край линията се сблъскаха о Флор, която ги гледаше. Тя още не бе помръднала, стоеше вцепенена от деянието си, от тази сеч, която сама бе предизвикала. Свършено беше, чудесно; чувствуваше облекчение, че е изпълнила плана си, не изпитваше никакво съжаление към страданието на другите и дори не ги виждаше. Но когато позна Севрин, очите й безмерно се разшириха. Бледото и лице помръкна от жестока мъка. Как, нима тая жена бе жива, след като той сигурно е убит! Остра болка по мъртвия любим като нож прониза сърцето й и тя изведнъж осъзна цялата гнусота на престъплението си. Беше извършила всичко това, бе го убила, бе убила всичките тези хора! Страшен писък се изтръгна от гърдите й, тя закърши ръце и се затича като обезумяла:
— Жак! Ах, Жак!… Той е там, отхвръкна назад, видях го… Жак! Жак!
Лизон вече не хриптеше тъй високо, дрезгавата й жалба започваше да притихва и сега зазвучаха все по-силно и по-силно сърцераздирателните стенания на ранените. Но димът бе пак така гъст, грамадата отломки, изпод която се носеха пропитите с болка и страх викове, сякаш бе обгърната с черен прах — като неподвижно петно под слънцето. Какво да се прави? Откъде да започнат? Как да се доберат до нещастниците?
— Жак! — продължаваше да вика Флор. — Казвам ви, че ме погледна и беше отхвърлен ей тук, под тендера… Елате бързо! Помогнете ми де!
Кабюш и Мизар вече бяха вдигнали главния кондуктор, който също бе скочил в последната секунда. Беше си навехнал крака, сложиха го да седне на земята до живия плет; той гледаше мълчаливо, зашеметен, как спасяват другите; явно не го болеше.
— Кабюш, ела да ми помогнеш, казвам ти, че Жак е тук, отдолу!
Каменарят не я чуваше, тичаше да спасява ранените; носеше една млада жена, чиито крака висяха счупени от бедрата.
Затова пък Севрин я чу и се спусна към нея.
— Жак! Жак!… Къде? Аз ще ви помогна.
— Да, помогнете ми, поне вие!
Ръцете им се срещнаха; двете заедно се помъчиха да издърпат едно счупено колело. Нежните пръсти на едната бяха безпомощни, докато мощните юмруци на другата премахваха всички препятствия.
— Внимателно! — извика Пекьо, който също им се притече на помощ.