Рязко дръпна Севрин точно когато щеше да стъпи върху някаква отрязана до рамото ръка в син сукнен ръкав. Тя отстъпи ужасена. Не позна ръкава; това беше ръка на непознат, отхвръкнала тук, а трупът сигурно бе на съвсем друга страна. Севрин така се разтрепери, че остана права, вцепенена, разплакана и само гледаше как другите разчистват, неспособна да събере дори парчетата стъкла, които им нарязваха ръцете.
Спасяването на ранените и издирването на убитите стана тежко и опасно, защото огънят от пещта на локомотива бе обхванал дървените части и за да го угасят, се наложи да хвърлят с лопати пръст. Поискаха помощ от Барантен, изпратиха телеграма до Руан, а в това време организираха, доколкото им стигаха силите, разчистването; всички ревностно се включиха. Мнозина от избягалите се върнаха, засрамени от страха си. Работеха обаче безкрайно предпазливо; повдигаха грижливо всяка отломка, защото се бояха да не предизвикат опасни срутвания над заровените нещастници. Появиха се някои затиснати като в менгеме до гърдите ранени, които крещяха от болка. Четвърт час разчистваха, за да освободят един пътник, който, блед като платно, не се оплакваше, твърдеше, че нищо му няма, че нищо не го боли, а когато го извадиха, видяха, че е без крака; издъхна веднага, без да разбере как страшно е осакатен, толкова изплашен беше. Изпод един пламнал второкласен вагон извлякоха цяло семейство — бащата и майката бяха ранени в коленете, бабата беше със счупена ръка; те обаче не усещаха болките, а ридаеха и викаха детето си, тригодишно русокосо момиченце, което бе изчезнало по време на катастрофата и което скоро откриха здраво и читаво под част от покрив — то гледаше весело и засмяно. Отнесоха встрани друго момиченце, обляно в кръв, с изпотрошени ръце, докато намерят родителите му; то стоеше самотно и никому неизвестно, толкова стреснато, че не продумваше; само личицето му се разкривяваше от неописуем ужас, щом някой се приближеше. Не можеха да отворят вратите, понеже дръжките се бяха изкривили при удара, трябваше да влизат през счупените прозорци. Край линията вече лежаха един до друг четири трупа. Настаниха до мъртъвците десетина ранени, които чакаха непревързани, без медицинска помощ. Разчистването вървеше трудно, под всяка отломка откриваха нова жертва, а купчината трептящо, окървавено човешко месо сякаш не намаляваше.
— Казвам ви, че Жак е тук, отдолу! — повтаряше Флор, ставаше й по-леко, като крещеше така упорито и безсмислено; сякаш по този начин изливаше отчаянието си. — Той вика, ето, ето! Слушайте!
Тендерът беше под вагоните, които, струпвайки се един върху друг, накрая се бяха стоварили върху него; действително, откакто машината бе започнала да хрипти по-тихо, изпод купчината се чуваше хъркащ мъжки глас. Колкото повече напредваха, толкова по-силно се чуваше този измъчен глас, изпълнен с такава огромна болка, че работещите не издържаха и сами заридаха и се завайкаха. Когато най-сетне се добраха до човека, освободиха краката му и го издърпаха, стенанията секнаха. Той умря.
— Не — каза Флор, — не е той. Жак е по-надълбоко, там, отдолу.
И с яките си ръце започна да повдига колелата и да ги хвърля надалеч, огъваше ламаринените покриви, трошеше вратите, изтръгваше парчетата от веригите. Когато се натъкваше на мъртвец или на ранен, викаше да го махнат, защото не желаеше да прекъсне дори за минута бясното претърсване.
Зад нея работеха Кабюш, Пекьо и Мизар, а Севрин, съсипана да стои на крака, отиде да седне на една пейка, избита от някой вагон. Мизар отново бе обзет от обичайната си флегматичност; тих и безразличен към всичко, избягваше да се уморява и помагаше предимно при изнасянето на телата. И той като Флор се вглеждаше в труповете с надеждата да познае някое от хилядите лица, които от десет години профучаваха край тях е пълна пара, оставяйки им само смътния спомен за долетяла и отлетяла като мълния тълпа. Не, нямаше познати лица, това беше все същият забързан поток от непознати хора; внезапната им, случайна смърт бе също тъй загадъчна, както и забързаният живот, който само преминаваше с бясна скорост, устремен към бъдещето, а те не можеха да назоват нито едно име, не можеха да кажат нищо определено за разкривените от ужас лица на тези клетници, загинали на път, изпотъпкани, премазани подобно войници, чиито трупове изпълват рововете под стрелбата на щурмуваща армия. И все пак на Флор й се стори, че откри един, с когото бе разговаряла, когато влакът бе заседнал в снега — това беше американецът, който пътуваше често, и тя познаваше профила му, без да знае нито името му, нито нещо друго за него и за близките му. Мизар го пренесе с другите мъртъвци, дошли неизвестно откъде и настигнати тук от смъртта, отправили се неизвестно закъде.