Пред очите им се разкри още една потресаваща гледка. В едно от купетата на обърнат първокласен вагон откриха семейство — очевидно младоженци; те бяха притиснати така лошо един върху друг, че жената премазваше съпруга, а не можеше да помръдне, за да го облекчи. Той се задушаваше, хъркаше вече, тя молеше като обезумяла да побързат, защото сърцето й се късаше, чувствувайки как сама го убива. Когато най-сетне ги измъкнаха, той веднага се свести, а тя издъхна — един буфер я бе ударил лошо в хълбока. Дошъл в съзнание, мъжът коленичи и зарида до мъртвата, чиито очи още бяха пълни със сълзи.
Бяха извадили вече дванадесет убити и повече от тридесет ранени. Най-сетне стигнаха до тендера; Флор от време на време се навеждаше и претърсваше с пламтящи ечи обгорелите греди и изкривените железарии, за да открие машиниста. Внезапно извика пронизително:
— Виждам го, отдолу е… Ето, това е неговата ръка… ето синия вълнен ръкав… Той не мърда глава, не диша…
Тя се изправи и изруга като мъж:
— Мътните да ви вземат! Побързайте де, трябва да го измъкнем!
Мъчеше се да счупи с ръце пода на един вагон, но другите отломки й пречеха. Тогава изтича и се върна с брадвата, с която Мизарови цепеха дърва; замахвайки о нея като дървар в дъбова гора, тя бясно се нахвърли на дебелите дъски. Всички се отдръпнаха, за да не й пречат, само й викаха да внимава. Всъщност там нямаше други ранени, а машинистът бе защитен от купчина оси и колела. Флор изобщо не ги слушаше, а цепеше, сигурна, неудържима в порива си. С всеки удар отстраняваше по едно препятствие. С разветите си руси коси, със скъсаната блуза и разголените ръце, тя приличаше на злокобен призрак, проправящ си път сред причинената от него разруха. При едно замахване удари с брадвата някаква ос и острието стана на две парчета. Подпомогната от другите, издърпа колелата, благодарение на които младият човек не бе премазан; първа го подхвана и го изнесе на ръце.
— Жак, Жак!… Той диша, жив е… Ах, боже мой, жив е… Сигурна бях, видях как падна, знаех, че е тук!
Севрин я последва обезумяла. Двете заедно го настаниха край живия плет до Анри, който гледаше все така сащисан, явно несъзнаващ къде се намира и какво става около него. Приближилият се Пекьо остана прав до своя машинист, вълнуваше се, като го виждаше в такова окаяно състояние; двете жени сега бяха коленичили, едната отдясно, другата отляво, и поддържайки главата на нещастника, дебнеха тревожно и най-слабото потрепване на лицето му.
Жак най-сетне отвори клепачи. Обгърна ги последователно с мътен поглед, явно без да ги познае. Не им обърна никакво внимание. Но когато очите му се спряха няколко метра по-нататък на издъхващата машина, в тях първо се изписа уплаха, а после колебание и все по-нарастваща тревога. Позна начаса Лизон и тя му припомни всичко — двата каменни блока напреки на линията, страхотния сблъсък, при който почувствува как едновременно в нея и в него нещо се счупи; възможно беше той да се оправи, но тя сигурно щеше да умре от това. Лизон не беше виновна, че се показа непокорна; след като се беше разболяла в снега, не бе нейна грешка, задето не е вече така пъргава; да не говорим, че с годините тялото натежава, а ставите губят гъвкавостта си. Жак й прощаваше всичко, обзет от тежка мъка, като я виждаше смъртно ранена, агонизираща. Горката Лизон, не й оставаха вече и няколко минути! Тя изстиваше, жаравата от пещта и се разпадаше на пепел, дъхът й, който досега мощно излизаше от пробитата гръд, се бе превърнал в тих и жален детски плач. Изцапана с пръст и пяна, Лизон, винаги блестяща от чистота, се валяше в почернялата от въглища локва, загиваше трагично като скъпо куче, премазано на улицата. Още миг в зеещите рани можеше да се види как работят всичките й органи — буталата туптяха, същински две еднакви сърца, парата минаваше през шибърите, както кръвта през вените; но шатуните й потрепваха конвулсивно като разбунтувани ръце в предсмъртен гърч; душата й си отиваше със силната пара — източник на живот, нейното мощно дихание, което все още не бе напълно спряло. Пронизаната великанка най-сетне притихна, потъна полека-лека в спокоен сън, замлъкна. Умря. И купчината желязо, стомана и мед, в каквато се бе превърнало премазаното гигантско туловище, разкъсано, с разхвърляни части, с премазани вътрешности, напомняше под ярката дневна светлина огромен и скръбен човешки труп, цял един погинал свят, от който животът мъчително се е изтръгнал.
Жак, като разбра, че Лизон я няма вече, склопи очи, пожела и той да умре, да бъде отнесен с последната въздишка на машината; изпод затворените му клепачи избликнаха сълзи и потекоха по бузите му. Пекьо, който стоеше до него неподвижно, със свито гърло, не можа да понесе тази гледка. Милата им приятелка умираше, а ето че и обичният му машинист искаше да я последва! Свършено беше, значи, с тяхното тричленно семейство! Кран на пътуванията, когато, яхнали машината, изминаваха по сто левги, без дума да разменят, но се разбираха така добре тримата, че не бе необходимо да се обясняват дори със знаци! И Пекьо, макар да бе напълно трезвен, избухна в силни ридания, разхълца се, затресе се цял.