Севрин и Флор също се отчаяха, разтревожени от новия припадък на Жак. Флор изтича вкъщи, донесе камфоров спирт и започна да го разтрива, колкото да не стои със скръстени ръце. В мъката си двете жени едва издържаха и безкрайната агония на единствения останал жив кон, чиито предни крака бяха откъснати. Той лежеше близо до тях и непрекъснатото му цвилене приличаше на човешки вопъл, пропит с такава ужасна болка, че двама от ранените не издържаха и завиха като зверове. Този предсмъртен вик, изпълнен с дълбока, незабравима жалба, раздираше въздуха и вледеняваше кръвта. Това наистина беше страшно угнетяващо; чуха се треперещи гласове, изпълнени едновременно със съчувствие и гняв, които молеха да довършат най-сетне нещастния кон, чиито стенания единствени не стихваха сега, след като машината бе мъртва. Все още ридаещ, Пекьо грабна брадвата със счупеното острие и с един удар разби черепа на животното. Над цялата тази касапница се възцари мълчание.
След два часа чакане най-сетне пристигна помощ. При сблъсъка всички вагони бяха изхвърлени отляво, така че можеха да разчистят линията за няколко часа. Със специална композиция от три вагона и локомотив за проверка на пътищата от Руан пристигнаха началник-канцеларията на префекта, прокурорът, инженери и лекари от Компанията, всички възбудени и забързани; началник-гарата в Барантен господин Бесиер вече бе дошъл с цял екип, който разчистваше останките. В този затънтен, пустинен и обикновено толкова тих край сега цареше оживление, нервно напрежение. Оцелелите и незасегнатите пътници не можеха да се освободят от безумния си страх и трескаво сновяха насам-натам; едни търсеха коли, ужасени при мисълта отново да се качат във вагон; други, като виждаха, че няма да намерят дори ръчна количка, започнаха да се безпокоят къде ще ядат, къде ще спят; всички питаха за телеграфна станция, някои тръгнаха пеш към Барантен, за да изпратят телеграми. Докато властите, подпомогнати от железопътната администрация, започнаха разследването, лекарите набързо превързаха ранените. Мнозина бяха припаднали сред кървави локви. Други стенеха със слаб глас под убожданията на щипците и иглите. Имаше общо петнадесет убити и тридесет и двама тежко ранени. Бяха наредили мъртвите по гръб край живия плет, докато установят самоличността им. Единствено стажантът на прокурора, русокос и руменобуз младеж, се занимаваше усърдно с тях, като претърсваше джобовете им и преглеждаше книжа, карти, писма, за да открие някакви имена и адреси. Междувременно край него се образува кръг от зяпачи, защото, макар околовръст да нямаше къщи на по-близо от левга, неизвестно откъде бяха дотичали тридесетина души: мъже, жени и деца, които само пречеха и нищо не помагаха. Облакът от черен прах, дим и пара, който обгръщаше всичко, се бе разнесъл и лъчезарното априлско утро ликуваше над тази касапница, обливайки със златния топъл и радостен дъжд на сияещото слънце умиращите, мъртвите, изкормената Лизон, купчината останки, която работниците разчистваха подобно на мравки, възстановяващи своя мравуняк, рухнал под крака на разсеян минувач.
Жак все още беше в несвяст и Севрин спря един от минаващите лекари, молейки го за помощ. Той го прегледа и не откри никаква външна рана; страхуваше се от вътрешни разкъсвания, защото от устата му се стичаха тънки струйки кръв. Тъй като не можеше да постави още окончателна диагноза, посъветва да отнесат колкото може по-скоро ранения, като внимават да не го разтърсват, и да го настанят на легло.
Под опипващите пръсти на лекаря Жак отново бе отворил очи и бе простенал леко от болка; този път позна Севрин и като насън избъбри:
— Отведи ме! Отведи ме!
Флор се наведе над него. Извръщайки глава, той позна и нея. Погледът му се изпълни с детински страх; веднага го отмести с омраза и ужас и отново помоли Севрин:
— Отведи ме веднага, веднага!
Тогава тя го запита също на „ти“, Сякаш бяха сами — момичето изобщо не я интересуваше!
— Искаш ли в Кроа дьо Мофра?… Няма ли да ти бъде неприятно? Къщата е отсреща, там ще си бъдем у дома.
Втренчил очи в другата, треперещ, той се съгласи: