— Където искаш! Веднага!
Флор застина под изпълнения му е ненавист и ужас поглед. И така, въпреки цялата тая сеч на непознати и невинни, тя не бе успяла да убие нито единия, нито другия; жената нямаше и драскотина, а и той може би щеше да се оправи; с всичко сторено само бе ги сближила още повече, бе им дала възможност да се уединят двамата в самотната къща. Представи си ги настанени там: любовникът, оздравяващ под нежните ръце на любовницата, чиито грижи щеше да възнаграждава о безкрайни ласки; двамата ще удължат този подарен им от катастрофата меден месец, далеч от всички, напълно свободни! Прониза я леден студ, погледна мъртвите, които напразно бе убила.
В този миг забеляза, че някакви господа разпитват Мизар и Кабюш — по всяка вероятност съдебните власти. Действително прокурорът и началник-канцеларията на префекта се опитваха да си изяснят как каруцата на каменаря се бе озовала напреки на линията. Мизар твърдеше, че не е напускал поста си, но не успяваше да даде никакво по-определено обяснение; наистина не знаел нищо, бил с гръб и се занимавал със сигналната апаратура. Кабюш още не можеше да дойде на себе си и разказваше някаква дълга, объркана история — как сгрешил, че оставил конете, защото искал да се прости с покойницата, как конете тръгнали сами и как девойката не успяла да ги спре. Той се уплиташе, започваше отначало и всъщност нищо не обясняваше.
Див копнеж за свобода отново раздвижи замръзналата кръв на Флор. Тя искаше свободно да разполага със себе си; свободно да размисли и да вземе решение; и без това никога не бе търсила съвети, за да следва своя път. За какво да чака да й досаждат с въпроси, а може би и да я задържат? Дори да не се смята престъплението, не бе изпълнила служебните си задължения, за което носеше отговорност. Не си тръгваше още само защото присъствието на Жак я задържаше.
Севрин толкова моли Пекьо, че той най-сетне намери носилка и дойде да вземе с един приятел ранения. Лекарят бе уговорил с младата жена да отведе и главния кондуктор Анри, който не бе ранен, но явно имаше сътресение на мозъка. Решиха да се върнат да го вземат.
Севрин се наведе да разкопчее яката на Жак, която го притесняваше, и открито, пред всички, го целуна насърчително, за да понесе по-леко пренасянето.
— Не се бой, там ще ни бъде хубаво.
Той се усмихна и също я целуна. За Флор това бе смъртоносният удар, който завинаги я разделяше от Жак. Струваше й се, че и нейната собствена кръв се лее като река от неизцерима рана. Когато го отнесоха, тя избяга. Минавайки край ниската къщурка, видя през прозореца стаята със смъртния одър и горящата посред бял ден свещ, подобна на бяло петно, до трупа на майка си. След катастрофата покойницата бе останала сама, полуобърната, с широко отворените очи, с присмехулно присвитите устни, и сякаш бе наблюдавала стълкновението и смъртта на непознатата й тълпа.
Флор се спусна да бяга още по-бързо, зави по пътя за Доенвил, после се втурна наляво, в гъсталаците. Познаваше всяко кътче от околността и бе сигурна, че полицаите няма да я хванат, ако тръгнат да я преследват. Престана да тича и се отправи със ситни крачки към една дупка над тунела, където обичаше да се крие в тъжните си дни. Погледна към небето и позна по слънцето, че е обед. Когато се озова в скривалището, легна неподвижно на коравата камениста земя, подложила ръце под главата си, и се размисли. Едва тогава почувствува в себе си страшна празнота; стори й се, че вече е мъртва и полека-лека се вкочанява. Това не бяха угризения на съвестта, задето е убила ненужно толкова хора, тъй като трябваше да направи усилие, за да изпита съжаление и ужас от стореното. Но сега беше сигурна, че Жак я видя как задържа конете; разбра го, като забеляза как се отдръпна отвратен и ужасен, сякаш пред него стоеше чудовище. Той никога нямаше да забрави. Когато си направиш криво сметките, никой не ти е виновен, длъжен си сам да се оправяш. Не й оставаше друго, освен веднага да се самоубие. Нямаше вече никаква надежда; все повече се убеждаваше в това, откакто бе дошла тук и спокойно размишляваше. Единствено умората и отчаянието и пречеха да скочи и начаса да свърши със себе си. И все пак някъде дълбоко у нея, въпреки непреодолимото замайване, което я обхващаше, се надигаше любовта й към живота, жаждата за щастие, последната мечта и на нея да й е хубаво, след като бе помогнала на онези двамата да блаженствуват свободни! Защо и тя да не изчака нощта, защо да не отиде при Озил, който я обожаваше и щеше да съумее да я защити? Мислите й ставаха все по-вяли, все по-объркани, потъна в мъртвешки вън, несмущаван от сънища.
Когато се събуди, бе тъмна нощ. Опипа наоколо замаяно и докосвайки голата земя, на която лежеше, изведнъж си спомни всичко. И като мълния пред нея застана неизбежната съдба — трябваше да умре. Стори и се, че малодушното колебание, безумната мечта, че животът все още може да продължи, бяха изчезнали заедно с умората. Край на всичко, оставаше й само смъртта. Не можеше да живее сред това море от кръв, е разбито сърце, ненавиждана от единствения мъж, когото бе обичала, който принадлежеше на друга. Трябваше да умре, докато все още чувствуваше у себе си сили.