Флор стана, излезе от скривалището сред скалите. Не се поколеба, защото инстинктивно прозря къде да отиде. По звездите определи, че е около девет часа вечерта. Когато стигна до линията, край нея с голяма бързина профуча влак; това я зарадва; всичко се нареждаше, очевидно бяха разчистили само този път, а другият още беше затворен, защото по него движението не бе възстановено. Тя тръгна край живия плет, обкръжена от дълбоката тишина на околния пущинак. Излишно беше да бърза, нямаше друг влак преди експреса от Париж, който трябваше да мине в девет и двадесет и пет; вървеше в мрака край живия плет със ситни стъпки, напълно спокойна, сякаш правеше обичайната си разходка по безлюдните пътеки. Но преди да стигне до тунела, се отдели от плета и тръгна по самата линия, право срещу експреса, с все така умерена крачка, сякаш се разхождаше. За да не я види пазачът, трябваше да го надхитри както винаги, когато отиваше от другата страна при Озил. В тунела продължи да върви напред. Но сега не се страхуваше както миналата седмица, че ако се обърне, ще загуби представа накъде се движи. Не усещаше признаците на онова безумие, което бе я обзело в тунела, където сред страшния грохот, под надвисналия свод, и предмети, и пространство, и време потъваха в мрак. Какво я интересуваше всичко това? Не разсъждаваше вече, не мислеше за нищо, имаше една определена цел — да върви, да върви напред, докато се зададе влакът, а после да се насочи право към светещия в мрака преден фар.
Чудеше се защо още не идва, имаше усещането, че е вървяла с часове. Колко далеч беше желаната смърт! Отчая се за миг при мисълта, че може да не я срещне, че ще трябва да извърви много левги, преди да се сблъска с нея. Краката я заболяха от умора, нима щеше да й се наложи да седне и да я чака свита на пътя? Това й се струваше недостойно; искаше да върви право към целта, да умре права, така й подсказваше инстинктът на войнствуваща девица. Почувствува нов прилив на енергия, пак се устреми напред и тогава зърна отдалеч предния фар на експреса — единствена малка искряща звезда в мастиленочерното небе. Влакът още не беше влязъл под свода, никакъв шум не подсказваше, че наближава, само ярката весела светлинка малко по малко се разрасна. Изправила изваяната си висока и гъвкава снага, подобна на статуя, полюлявайки се на яките си крака, тя ускори ход, но без да тича, сякаш да скъси разстоянието и по-бързо да пресрещне очаквана приятелка. Влакът най-сетне влезе в тунела, страшният грохот се чуваше все по-близо, земята се тресеше като връхлетяна от буря, а звездата се превърна в огромно око, което растеше, открояваше се в някаква тъмна орбита. Тогава, в плен на необяснимо чувство, може би желаейки да бъде сама със смъртта, докато продължаваше да напредва упорито и героично, тя извади от джобовете си една кърпичка, ключове, някаква връв, два ножа и ги остави отстрани на линията; отвърза дори шалчето от врата си, не закопча полуразкъсаната си блуза. Окото се превърна в жарава, в огромна паст, бълваща огън, влажното горещо дихание на чудовището се носеше сред все по-оглушителен гръм и трясък. Флор вървеше право срещу тази пещ, за да не пропусне машината, като омагьосана, като привлечена от пламък нощна пеперуда. И в мига на страхотния сблъсък, преди ужасната прегръдка, тя се изправи войнствено, за последен път разбунтувана, сякаш искаше да сграбчи гиганта и да го повали. Удари с главата си предния фар и той изгасна.
Прибраха трупа на Флор чак след един час. Машинистът бе видял под ярките лъчи на фара устремена към локомотива като странно кошмарно видение високата бледа фигура; когато светлината внезапно угасна и влакът продължи да напредва сред буреносен грохот и непрогледната тъмнина, той потрепери, усетил повея на смъртта. Излизайки от тунела, се опита да предупреди пазача за злополуката. Но едва в Барантен успя да съобщи, че някой се бе хвърлил под влака, очевидно жена, защото по счупеното стъкло на фара се бяха полепили женски косми и мозък. Когато работниците отидоха да търсят трупа, занемяха, поразени от мраморната белота на тялото. Флор лежеше отляво на линията, където бе я отхвърлил силният удар; главата й бе размазана на каца, никъде другаде нямаше драскотина, беше разголена, прекрасна в непорочната си властна красота. Работниците мълчаливо я покриха. Бяха я познали. Сигурно се бе самоубила, обезумяла от страх, за да се избави от тежката отговорност, надвиснала над нея.