Когато Кабюш излезе от стаята, Жак направи знак с очи на Севрин да остане. Беше страшно пребледнял.
— Ти знаеш, че Флор нарочно е дръпнала конете и е преградила пътя с камъните, нали?
Севрин на свой ред пребледня.
— Какви ги приказваш, мили?… Имаш температура, трябва да легнеш.
— Не, не, не бълнувам… Ти не разбираш ли? Видях я, както виждам теб. Държеше конете и ги спираше със силната си ръка да не изтеглят каруцата.
При тези думи Севрин се строполи с подкосени крака на един стол срещу него.
— Боже мили! Божичко! Какъв ужас!… Това е чудовищно. Направо няма да мога да спя.
— Дявол да го вземе — продължи той, — всичко е ясно, опитала се е да ни убие с целия куп хора… Отдавна ми се сърдеше, ревнуваше… Освен това май нещо не е била в ред, да измисля такива чудесии!… Колко убийства наведнъж, колко кръв! Ах, проклетница такава!
Севрин седеше с широко отворени очи, устните й нервно потрепваха; Жак млъкна; една минута се гледаха безмълвно. После, откъсвайки се от ужасните видения, кръжащи помежду им, той поде полугласно:
— Ах, значи, е умряла, ето защо ми се явява! Откакто съм дошъл в съзнание, все имам чувството, че е тук! И тази сутрин, като се обърнах, я видях до леглото си… Тя е мъртва, а ние сме живи. Дано не ни отмъсти сега!
Севрин потръпна:
— Млъкни, моля ти се! Млъкни! Подлудяваш ме!
И излезе. Жак чу как отиде при другия болник. Той остана до прозореца и отново се загледа в пътя, в къщурката на пазача на бариерата с големия кладенец, в тясната дървена барака, където Мизар механично, като насън, извършваше еднообразната си работа. Тези неща поглъщаха сега с часове вниманието му, сякаш търсеше отговора на някаква задача, която не можеше да реши и от която зависеше спасението му.
Не се уморяваше да наблюдава Мизар, този плешив, смирен, блед човечец, вечно разтърсван от лоша кашлица, който, в плен на алчността, бе отровил жена си, такава здравенячка; бе подкопал здравето й, както червеят подкопава дървото. Сигурно години наред и денем, и нощем по време на безкрайната дванадесетчасова служба през главата му не бе минавала друга мисъл. При всяко дрънване на електрическия звънец, известяващ за приближаването на влак, той даваше знак с тръбата си; след като влакът се изнижеше, затваряше пътя, натискаше едно копче, за да съобщи на следващия пост, и друго копче, за да освободи пътя зад предидущия; това бяха прости механични движения, които се бяха превърнали в навик и не внасяха нищо ново в живуркането му. Неграмотен и тъп, той никога не четеше, стоеше край сигналните звънци, отпуснал ръце, със зареян безсмислен поглед. Киснеше почти винаги в бараката си и единственото му развлечение бе да закусва колкото може по-дълго. После пак се вдървяваше, с празна глава, без една свястна мисъл, борейки се непрекъснато с ужасната си сънливост; понякога дремеше с отворени очи. За да не изпада нощем в това непреодолимо вцепенение, се насилваше да стане и да се поразтъпче; краката му се огъваха, сякаш бе пиян. Така подмолната борба с жена му за скритите хиляда франка, които щяха да останат на този, който надживее другия, сигурно единствена предизвикваше някакво разсъждение у този тромав самотник. Докато тръбеше и натискаше сигналните звънци подобно на автомат, бдейки над безопасността на толкова хора, той мислеше за отровата; и когато седеше с отпуснати ръце и премрежен за сън поглед, пак за това мислеше. За нищо друго; искаше да я убие, да търси и да се сдобие с парите.
Жак се чудеше, че сега не забелязва никаква промяна у него. Значи, можем да убиваме без особени сътресения и животът продължава. След първото трескаво тършуване Мизар действително отново се бе отпуснал както преди, приемайки лицемерно равнодушния вид на немощен човечец, страхуващ се от всичко. В душата си чувствуваше, че макар да бе я уморил, жена му тържествуваше: той беше победен; преобърна наопаки къщата, но нищо не намери, дори един сантим; и на землистобледото му лице само неспокойният търсещ поглед издаваше, че е угрижен. Постоянно виждаше широко отворените очи на мъртвата и свитата й в зловеща иронична усмивка уста, повтаряща: „Търси! Търси!“ Той търсеше и нямаше минута покой; мозъкът му работеше, работеше непрестанно, за да открие мястото, където бяха парите; преповтаряше си всички скривалища, като отмяташе вече проверените, пламваше от треска, щом си представеше някое ново, и бързо зарязваше всичко, за да изтича отново напразно дотам — безкрайно, непоносимо изтезание, отмъстително мъчение, някаква мозъчна възбуда, която го държеше буден, оглупял и предъвкващ, без да иска, тази натрапчива като тиктакане на часовник мисъл. Когато тръбеше един път за влаковете по дясната линия и два пъти за другите по лявата, той търсеше; когато се подчиняваше на сигналите, когато натискаше копчетата, когато затваряше и отваряше пътя, пак търсеше; търсеше безспир, търсеше като безумен денем, натежал от бездействие и постоянно очакване, нощем, умиращ за сън, като изгнаник накрай света сред безмълвието на черните поля. Старата Дюклу, която пазеше сега бариерата, искаше да се омъжи за него и го отрупваше с грижи, обезпокоена, че той не затваря очи.