Една нощ Жак, който бе започнал да прави по няколко крачки из стаята, стана, приближи се до прозореца и видя, че у Мизар свети — той сигурно търсеше. Следващата нощ пак стана да погледне, но изненадано позна огромната тъмна фигура на Кабюш, който стоеше под прозореца на съседната стая, където спеше Севрин. Това, без сам да знае защо, вместо да го ядоса, го изпълни със съчувствие и тъга: още един нещастник, този огромен глупчо, застанал там като разбесуван верен пес. Действително Севрин, макар да не бе кой знае колко красива, ако човек се вгледаше в нея, бе тъй крехка, тъй безкрайно чаровна с мастиленочерните си коси и със светлите си очи като цветчета на зеленика, че дори диваците, дори тъпите великани така хлътваха по нея, че стърчаха по цяла нощ край вратата й като треперещи юноши! Сети се за разни неща: как тичаше да й помага каменарят, с каква робска преданост я гледаше. Да, несъмнено Кабюш я обичаше, желаеше я. На другия ден, наблюдавайки го, видя как, докато оправяше леглото, потайно вдигна един паднал от кока й фуркет и го прибра. Жак си припомни собствените си терзания, мъчителната страст, която с оздравяването се възвръщаше смутна и ужасна в него.
Изминаха още два дни, седмицата свършваше и както бе предсказал лекарят, двамата ранени можеха да поемат задълженията си. Една сутрин машинистът видя своя огняр Пекьо в съвсем нова машина; той му махна с ръка, сякаш го викаше. Жак обаче не бързаше, страстта му отново се бе пробудила като тревожно очакване за нещо, което трябва да се случи. Същия ден чу на долния етаж радостни младежки смехове, веселие, което изпълни тъжната къща с оживлението на пансионите по време на междучасие. Позна сестричките на Доверн. Не каза нищо за това на Севрин, която през целия ден не се задържа и пет минути при него. После, вечерта, когато над къщата се спусна мъртвешка тишина и тя влезе в стаята някак сериозна, пребледняла, я изгледа втренчено и запита:
— Значи, замина. Сестрите му ли го отведоха?
Тя отговори кратко:
— Да.
— И сега сме сами, съвсем сами?
— Да, съвсем сами… Утре ще трябва да се разделим, връщам се в Хавър. Край на лагеруването в тая пустиня.
Жак продължаваше да я гледа усмихнат и нерешителен. Най-сетне каза:
— Май ти е мъчно, че той си отиде, а?
Тя потрепери, понечи да възрази, но Жак я спря:
— Нямам намерение да се караме. Както знаеш, не съм ревнив. Веднъж ми каза да те убия, ако ми изневериш, нали? Имам ли вид на мъж, който се кани да убие любовницата си?… Ама ти наистина киснеше все долу. Една минута не се свърташе при мен. Накрая се сетих какво ми разправяше мъжът ти… че някоя хубава вечер ще отидеш при този мъж, без да си влюбена, само за да започнеш нещо ново.
Тя вече не се опитваше да възразява, само повтори бавно два пъти:
— Да започна нещо ново, да започна нещо ново…
И в порив на неудържима откровеност, продължи:
— Знаеш ли, така е… Ние с теб можем да си кажем всичко. Толкова неща ни свързват… Той ме преследва от месеци. Знаеше, че съм твоя, и си въобразяваше, че няма да ми е трудно да стана и негова любовница. Когато отидох да се грижа за него долу, пак ми заговори за това, повтори ми, че е влюбен в мен до смърт, и така горещо, толкова нежно и ласкаво ми благодари за грижите, че, признавам си, за миг си помечтах и аз да го обикна, да започна нещо ново, по-хубаво, по-спокойно… Да, може би без любов, но нещо, което да ме уталожи.
Тя замлъкна и поде след кратко колебание:
— Защото сега пред нас се издига стена, не можем да продължим нататък… Мечтата да заминем, надеждата да бъдем богати и щастливи в Америка, цялото това блаженство, което зависеше от теб, стана невъзможно, защото ти не можа… О, не те упреквам, напротив, по-добре дори, че не стана, искам само да ме разбереш, от теб вече няма какво да чакам — утре ще бъде като днес, същите грижи, същите мъки.