— Ах, скъпи мой, ако бе успял, колко щастливи щяхме да бъдем там!… Не, не, не те карам вече да направиш нещо, което не ти е възможно; само че много ми е мъчно за нашата неосъществена мечта!… Ей сега ми стана толкова страшно. Не знам защо, ама ми се струва, че нещо ме заплашва. Разбира се, това е детинщина; и все пак всяка минута се обръщам, сякаш зад мен стои някой, който иска да ме убие… И само ти, мили, ще ме защитиш. Ти си моята радост, смисълът на живота ми.
Жак не отговори, само я притисна по-плътно, влагайки в прегръдката си неизречените думи, вълнението си, искреното желание да бъде добър с нея, силната любов, която тя не бе престанала да му вдъхва. А искаше да я убие тази вечер; ако не се бе обърнала да загаси лампата, несъмнено щеше да я удуши. Никога нямаше да оздравее, кризите му се повтаряха без определен повод, без сам да може да открие и да проумее причините. Защо например се бе случило тази вечер, когато знаеше, че тя му е вярна и го обича тъй страстно и доверчиво? Може би колкото повече го обичаше тя, толкова по-цялостно желаеше да я притежава той и дори с тъмния и зловещ егоизъм на самеца предпочиташе да я унищожи, за да е само негова. Негова като земята, мъртва!
— Кажи, мили, от какво се страхувам? Знаеш ли какво може да ме заплашва?
— Не, не, бъди спокойна, нищо не те заплашва.
— Понякога цяла треперя. Дебне ме някаква постоянна опасност, не я виждам зад мен, но я усещам… От какво се страхувам?
— Не, не, не се страхувай… Обичам те, няма да позволя на никого да ти причини зло… Виж колко ни е хубаво така, двамата, един до друг.
Помълчаха очаровани.
— Ах, скъпи мой — продължи тя с ласкав шепот, — колко много нощи ни чакат като тази, безкрайни нощи, когато ще бъдем двамата, слети в едно… Знаеш ли, можем да продадем тази къща и да заминем с парите в Америка, където приятелят ти все още чака… Не минава ден да не си легна с мечтата как ще подредим живота си… Там всяка нощ ще бъде като тази. Ще бъда твоя, само твоя, и ще заспиваме в обятията си… Знам, че не можеш… Говоря ти за това не за да ти причинявам болка, а защото, без да искам, думите ми се изливат от сърцето.
Жак отново взе толкова пъти вземаното и неизпълнено решение — да убие Рубо, за да не убие нея. И сега, както преди, си повярва, че то е категорично и непоколебимо.
— Не можах, но сега ще успея — също прошепна той. — Нали ти обещах?
Тя слабо възрази:
— Моля ти се, недей, не ми обещавай… Иначе ще се поболеем, като не ти достигне смелост… Пък и толкова е ужасно, не бива! Не, не, не бива!
— Напротив, знаеш, че трябва. И точно защото трябва, ще намеря сили… Исках да поговорим за това и ще поговорим; сами сме и сме толкова спокойни, че можем всичко да си кажем.
Тя се съгласи с въздишка, сърцето й биеше тъй силно, че той усещаше ударите му до своето сърце.
— Ах, божичко! Толкова ми се искаше, докато не си бях казала, че не бива… Ама сега, след като си го решил, нямам търпение.
Те отново замлъкнаха под бремето на това страшно решение. Усещаха наоколо си притихналата печал на този суров затънтен край. Беше им горещо, сплетените им тела се сляха…
После той обсипа шията й, под брадичката, с нежни целувки и тя пак зашепна:
— Трябва да дойде тук… Да, мога да го извикам под някакъв предлог. Още не знам какъв. Ще видим по-нататък… Ще се скриеш и ще го причакаш… И всичко ще се уреди от само себе си, защото тук няма кон да ни попречи… Така ще направим, нали?
Без да престава да целува шията й, той отговори послушно:
— Да, да.
Но Севрин продължаваше да обсъжда подробностите; и колкото повече се оформяше в главата й планът, толкова повече го допълваше и усъвършенствуваше.
— Само че, знаеш ли, мили, глупаво ще бъде да не вземем предпазни мерки. Ако ще се оставим да ни задържат на другия ден, по-добре нищо да не започваме… Четох някъде, вече не си спомням къде, сигурно в някой роман, че най-добре е да прилича на самоубийство… Той е толкова особен напоследък, толкова смахнат и мрачен; никой няма да се изненада, като се разбере неочаквано, че е дошъл да се самоубие тук… Трябва тъй да нагласим всичко, че самоубийството да изглежда правдоподобно… Нали?