Само след минута щеше да стане шест и половина. Един вестникар все още упорито предлагаше вечерните издания, няколко пътници се разхождаха по перона, допушвайки цигарите си. Но всички започнаха да се качват: чуваше се как от двата края на композицията идват кондукторите и затварят вратите. Рубо вече бе изживял неприятна изненада, забелязвайки в ъгъла на уж празното купе тъмна, неподвижна и безмълвна сянка — сигурно някаква жена в траур, — но не можа да сдържи гневното си възклицание, когато някакъв кондуктор отвори наново вратата и пъхна при тях един дебел мъж и една дебела жена; двамата се наместиха задъхани. Всеки миг щяха да потеглят. Отново заваля ситен дъждец, замъгли потъналото в мрак обширно пространство, из което кръстосваха влакове — различаваха се само осветените им прозорци, плъзгащи се нанизи от светли квадратчета. Пламнаха зелени сигнали, няколко фенера се поклащаха почти до земята. Нищо друго — само черна пустота, в която се открояваха бледо озарените от газта навеси на главния перон. Всичко сякаш бе заличено, дори шумовете бяха някак приглушени, отекваше единствено грохотът на локомотива, бълващ през отворените клапи кълба бяла пара. Облакът се разрастваше, подобен на призрачен саван, в него се врязваха долетели от неизвестността черни пушеци. В непрогледното небе над нощната клада на Париж полетя вихрушка от сажди.
Тогава дежурният помощник-началник вдигна своя фенер и даде знак на машиниста да поиска път. Чуха се две изсвирвания, червеният сигнал до будката на стрелочника се смени с бял. Главният кондуктор очакваше заповедта за потегляне, застанал на вратата на фургона, и я предаде. Машинистът отново изсвири, този път продължително, отвори регулатора и подкара локомотива. Потегляха. Отначало движението едва се долавяше, после влакът набра скорост. Плъзна се под Европейския мост, хлътна в Батиньолския тунел. Останаха да пробляскват като червен триъгълник само трите светлини на последния вагон — същински три отворени рани. Човек можеше да го проследи с поглед още няколко секунди сред мрака на пронизващата нощ. Сега влакът се бе втурнал напред с пълна пара и нищо не би могло да го спре. Най-сетне изчезна.
II
Къщата в Кроа дьо Мофра бе разположена напреки сред разсечена от железопътната линия градина и се намираше тъй близо до релсите, че всеки път, когато минеше влак, се тресеше; достатъчно бе да пропътуваш веднъж оттам, за да остане тя завинаги в паметта ти — целият полетял с огромна скорост свят знаеше, че стои там вечно затворена, непозната, сякаш сполетяна от бедствие, а сивите капаци на прозорците позеленяваха поради идещите от запад дъждове. Мястото е като пустиня, на цяла левга наоколо няма жива душа и къщата сякаш засилва усещането за пълно усамотение.
Наблизо е само къщурката на пазача на прелеза, точно до пътя, който пресича линията и води към Доенвил, намиращ се пет километра по-нататък. Ниска, с попукани стени, с разядени от мъха керемиди, тя се свива като забравен от бога бедняк сред обкръжената от жив плет зеленчукова градина, в която стърчи огромен кладенец, висок колкото самата постройка. Прелезът е по средата между гарите в Малоне и Барантен и до двете има четири километра разстояние. Рядко се мяркат хора, старата, полуизгнила бариера се вдига само пред тежките каруци, пристигащи от гората, от каменоломните в Бекур, на половин левга път. Мъчно е да си представи човек по-забутано, по-откъснато от всякакъв живот място, защото поради дългия тунел по посока към Малоне изобщо не може да се мине натам, а към Барантен води само лошо поддържаната пътечка, виеща се покрай линията. Рядко се случва някой да се отбие насам.
Тази вечер времето бе мрачно, но топло; в сгъстяващия се здрач един пътник, слязъл в Барантен от хавърския влак, крачеше забързано по пътеката към Кроа дьо Мофра. Местността представлява низ от редуващи се падини и възвишения, сякаш цялата земя е нагъната, и железопътната линия се провира по насипи и през изкопи. Неравният терен от двете страни на линията, височините и долчинките правят пътищата труднопроходими. Усилват усещането за запустение; хилавата, белезникава почва стои необработвана; по обраслите с горички хълмове тук-там се открояват дървета; из тесните долове в сянката на върбите текат потоци. Някои варовити могили са напълно голи, сред глухата, мъртвешка тишина се виждат безплодни бърда. Младият, пъргав пътник крачеше все по-бързо, сякаш за да избяга от печалния тих здрач, спускащ се над тоя затънтен край.
В градината на пазача на прелеза едра и яка осемнадесетгодишна девойка вадеше вода от кладенеца — тя имаше пълни устни, големи зеленикави очи, ниско чело и гъста руса коса. Не беше хубава, беше с яки бедра и корави мишци, приличаше на момче. Като видя пътника да се спуска по пътеката, остави кофата и изтича до решетестата врата в живия плет.