Севрин не помръдваше в постелята, където предната нощ бяха изживели такива пламенни часове в мрака. Без да вдига глава от възглавницата, следеше с тревожен поглед разходките му, страхувайки се, че и този път няма да се реши. Веднъж да свършат и да започнат отново — това беше единственото й несъзнателно желание на влюбена жена, готова на всичко за мъжа, когото обича, безсърдечна към другия, когото никога не бе желала! Да се освободи от него, след като им пречи, й се виждаше напълно естествено; трябваше твърде много да се задълбава, за да се погнуси от престъплението; щом в съзнанието й се заличаха кръвта и ужасните усложнения, отново започваше да се усмихва спокойно с невинното си кротко и покорно изражение. И все пак сега бе изненадана, макар да си мислеше, че познава отлично Жак. Той беше същият хубав младеж с къдравите коси, с черните мустаци, с тъмните очи, осеяни със златисти петънца, но долната му челюст бе така особено издадена, че го загрозяваше. Като мина край леглото, Жак неволно я погледна, червеникава мъгла се спусна пред очите му и той рязко отскочи назад. Защо я избягва? Дали отново не му достига смелост? Тъй като не съзнаваше постоянната опасност, която я грозеше в негово присъствие, Севрин си обясняваше безпричинния си инстинктивен страх, който я връхлиташе от известно време, с предчувствието за близкия разрив помежду им. Внезапно си каза напълно убедена, че ако и сега не успее да забие ножа, Жак ще избяга и няма да се върне вече. И реши, че ще го накара да убие, ще съумее да му вдъхне сила, ако се наложи. В този момент мина още един безкрайно дълъг товарен влак, чиито последни вагони гърмяха цяла вечност сред тягостната тишина на стаята. Севрин се облегна на лакът и изчака ураганът да заглъхне в заспалите поля.
— Още четвърт час — каза Жак високо. — Подмина Бекурската гора, това е половината път. Ах, как бавно се точи времето!
Но когато се извърна от прозореца, видя Севрин, която стоеше по нощница до леглото.
— Дали да не слезем до долу с лампата? — запита тя. — Ще видиш мястото, ще избереш къде да застанеш, ще ти покажа как ще отворя вратата, за да прецениш как да нанесеш удара.
Жак отстъпи разтреперан.
— Не, не! Никаква лампа!
— Ама после ще я скрием. Все пак трябва да огледаме кое къде е!
— Не, не! Легни си!
Севрин не се подчини, а напротив, тръгна към него с неотразимата и деспотична усмивка на съзнаваща властта си обичана жена. Щом го прегърне, той ще отстъпи пред повика на плътта и ще направи всичко, което тя пожелае. И за да го победи, продължи да му говори с ласкав глас:
— Стига, мили, какво ти е? Сякаш се боиш от мен! Дърпащ се, като се приближа. Ако знаеш как ми се иска в този миг да се притисна до теб, да почувствувам, че си тук, че мислим еднакво и винаги, чуваш ли, винаги ще мислим еднакво!…
Тя бе го изтикала до масата и Жак не можеше да й избяга; гледаше я на ярката светлина на лампата. Никога досега не бе я виждал такава, с разгърдена нощница, с високо вдигнати коси, с разголени шия и гръд. Бореше се със себе си задъхан, но започваше да губи самообладание, зашеметен от нахлулата в главата му кръв, от ужасната тръпка! Спомни си, че ножът е зад него, на масата; усещаше го, трябваше само да протегне ръка!
С последно усилие прошепна:
— Легни си, моля те!
Но Севрин бе сигурна, че не греши — той трепереше от силна страст по нея! И това я изпълваше с гордост. Защо да му се подчинява, след като копнееше за любовта му, а тази вечер той щеше да я обича с всичка сила, до безумие? Гъвкава и нежна, тя продължаваше да пристъпва към него.
— Хайде, целуни ме… Целуни ме тъй силно, както ме обичаш! Това ще ни вдъхне смелост… Ах, да, смелост, ние имаме нужда от смелост! Щом ще извършим това, което сме решили, значи, се обичаме по-различно, повече от всички други… Целуни ме от цялото си сърце, от цялата си душа!
Той се задушаваше, не можеше да си поеме дъх. Главата му бучеше, не чуваше нищо; огнени игли се забиваха зад ушите му, впиваха се в мозъка му, в ръцете, в краката, прогонваха го от собственото му тяло… другият, хищният звяр го завладяваше! Ръцете му вече не бяха негови, женската голота го опияняваше. Голата гръд се притискаше до дрехите му, белотата на нежната шия непреодолимо го изкушаваше; топлото тръпчиво ухание го завладяваше, обзе го безумен шемет, завъртя го вихрушка, която грабна, помете и последните му останки от воля!