— Целуни ме, мили, имаме още само минутка… Той ей сега ще дойде. Ако е бързал, след миг ще почука… Щом не искаш да слезем, не забравяй какво сме решили: аз ще отворя, ти ще бъдеш зад вратата и не чакай, а веднага, ах, свършвай веднага!… Толкова те обичам, ще бъдем тъй щастливи! Той е зъл човек, измъчи ме и е единствената пречка за нашето щастие… Целуни ме силно, силно! Изпий ме цялата, да не остане нищо от мен извън тебе!
Без да се обръща, Жак напипа ножа и го взе. Остана за миг неподвижен, стискайки го в дясната си ръка. Дали в него не се бе възвърнала жаждата да отмъщава за някогашни обиди, за които вече не си спомняше точно, за натрупаната мъжка злоба след първата изневяра в пещерите? Той гледаше втренчено Севрин с безумни очи и единственото му желание бе да я метне мъртва на рамото си като извоювана от другите плячка. Вратата на ужаса се разтваряше над тази черна бездна на страстта, това бе любов до смърт, стремеж да унищожиш, за да притежаваш изцяло!
— Целуни ме, целуни ме…
Тя му поднасяше покорно, нежно и умолително лицето си, опънала голата си шия, разкрила съблазнително гръд. Когато пред него блесна тази бяла плът, той мълниеносно вдигна ръката си с ножа. Тя зърна искрящото острие и отстъпи изумена и уплашена.
— Жак, Жак… Божичко, мен ли?… Защо? Защо?
Стиснал зъби, безмълвен, той се спусна след нея.
След кратка борба я притисна до леглото. Тя отстъпваше слисана, беззащитна, с изпокъсана нощница.
— Защо? Божичко, защо?…
Той замахна и ножът прекъсна въпроса й. След като го заби, го завъртя в раната инстинктивно, с ненаситна стръв; с такъв удар бе убит и председателят Гранморен, на същото място, със същия бяс. Дали бе извикала? Не би могъл да каже. В същия миг профуча бързо, с грохот експресът от Париж; дори подът се разтърси; Севрин бе умряла като поразена от този вихър.
Застанал неподвижно, Жак я гледаше просната в краката му, пред леглото. Тракането на влака заглъхваше в далечината. Тягостна тишина се спусна над червената стая. Тя лежеше на земята сред червените тапети и червените завеси; кръвта й се лееше обилно между гърдите, стичаше се по корема, по бедрата, капеше по паркета. Скъсаната й нощница цяла бе напоена. Никога не бе и помислял, че има толкова кръв! Стоеше като омагьосан, не можеше да се откъсне от страшното изражение на ужас, застинало върху лицето на тази хубава, мила и кротка жена. Черните й коси бяха настръхнали — зловещ черен шлем на уплахата. Очите й с цвят на зеленика още питаха, неимоверно разширени, безумни, стъписани пред кошмарната загадка. Защо, защо бе я убил? И тя бе смазана, отнесена от съдбоносната неизбежност на убийството, неволна жертва, която животът бе повалил в кал и кръв и която въпреки всичко бе останала нежна и невинна, без да проумее защо умира!
Жак се стресна. Чу някакво ръмжене на звяр, грухтене на глиган, рев на лъв. Но се успокои; той издаваше тези звуци, дишайки. Най-сетне! Най-сетне бе задоволил страстта си, бе убил! Да, той бе го извършил! Овладя го неистова радост, огромно щастие, че бе удовлетворил напълно заветната си мечта. Изпитваше гордата изненада на самеца, осъзнал неимоверната си мъжка власт. Беше убил жената и сега я притежаваше напълно, до унищожението й, както бе копнял от толкова време. Тя вече не съществуваше и отсега нататък нямаше да бъде ничия. Изведнъж си спомни другия убит, председателя Гранморен, чийто труп бе видял в онази кошмарна нощ на петстотин метра оттук. Нежното бяло, набраздено с кръв тяло бе станало същата човешка отрепка, счупена марионетка, дрипа, в каквато ножът с един замах превръща живото същество. Да, това беше. Той бе убил и трупът лежеше на земята. И тя като другия се бе преметнала, но бе паднала по гръб, с разтворени крака, с подгъната под нея лява ръка, с извита, като откъсната от рамото дясна ръка. Нали в онази нощ се бе заклел с лудо биещо сърце и той да се осмели, нали при вида на заклания човек и в него бе пламнала като похотливо желание бясната жажда да убие? Ах, да не проявява малодушие, да се задоволи, да забие ножа! Незабелязано тази страст бе покълнала, бе се разгоряла в него; от една година с всеки изминал час вървеше към неизбежността; дори в прегръдките на тази жена, дори под целувките й в него глухо назряваше решението; двете убийства бяха свързани; нима едното не бе логична последица на другото?
Силен грохот, от който затрепери дори подът, го изтръгна от съзерцанието на мъртвата. Дали не блъскат по вратите? Дали не идват да го задържат? Огледа се — наоколо му цареше безмълвна тишина. Ах, да, още един влак! Скоро долу на вратата ще почука човекът, когото възнамеряваше да убие! Беше го забравил напълно. Още не съжаляваше за нищо, но вече се чудеше на безразсъдството си. Как? Какво бе станало? Как така любимата жена, която го обичаше страстно, лежеше на пода с прерязано гърло, а съпругът, пречката към щастието, още живееше и стъпка по стъпка се приближаваше в мрака? Месеци наред бе щадил, не бе посмял да пипне този човек поради възпитанието си, поради внушените и бавно наслоявани идеи за човечност, но в ущърб на интересите му бе надделял наследственият инстинкт за насилие, необходимостта да убива, която в дивите гори е подтиквала зверовете да се нахвърлят един върху друг. Нима може да се убива обмислено? Не, убийството е инстинктивен порив, глас на кръвта и нервите, останка от древните битки, предизвикани от необходимостта да оцелееш и от радостта да чувствуваш силата си. Сега Жак усещаше само преситеност и умора, мъчеше се тревожно да проумее всичко и в задоволената си страст не откриваше нищо друго освен изненада и горчива тъга пред непоправимото. Стана му непоносимо край нещастната жертва, която продължаваше да го пита с ужасен поглед! Понечи да извърне очи, но изведнъж от подножието на леглото се надигна друга бяла фигура! Нима това бе двойница на мъртвата? Изведнъж позна Флор. Тя се бе върнала по време на трескавото му бълнуване след убийството. Несъмнено тържествуваше отмъстена. Вледенен от страх, той се запита защо се бави още в тая стая. Беше убил, беше се напил като скот, до самозабрава, с отвратителното вино на престъплението. Спъна се в хвърления на земята нож и избяга, спусна се главоломно по стълбата, отвори голямата входна врата, сякаш малката не бе достатъчно широка, за да премине през нея, и се втурна навън в мастиленочерната нощ; тропотът от бесния му бяг заглъхна в далечината. Не се обърна, тайнствената къща, извисяваща се напреки край железопътната линия, остана отворена и самотна във владението на смъртта.