И тази вечер, както обикновено, Кабюш се бе промъкнал през живия плет и бдеше под прозореца на Севрин. Знаеше, че чакат Рубо, затова не се учуди, забелязвайки светлина през процепа на капаците. Но направо се закова от изненада, като видя как някакъв човек изскочи от входа и подобно на побеснял звяр се втурна сред полята. Изчезна толкова бързо, че дори не помисли да го настигне, а смутен и разтревожен, загледа колебливо зиналата към тъмното антре врата. Какво се бе случило? Дали да влезе? В дома цареше пълно мълчание, нищо не помръдваше, само лампата горе продължаваше да свети; сърцето му се сви, стана му страшно.
Най-сетне се реши и пипнешком се изкачи по стълбището. Отново се спря пред отворената врата на спалнята. Под спокойната светлина на лампата му се стори, че вижда пред леглото натрупани фусти. Сигурно Севрин си беше легнала. Развълнуван, с разтуптяно сърце, тихо я повика. После забеляза кръвта, разбра и се хвърли в стаята със страшен вик. Боже мой! Тя лежеше там убита, жалка в голотата си. Стори му се, че още диша. Обзе го отчаяние, мъчителен срам, като я видя да агонизира гола! Сграбчи я братски в обятията си, вдигна я, положи я на леглото и я покри. Но в тази прегръдка, единственото им нежно съприкосновение, бе изцапал с кръв двете си ръце, гърдите. Нейната кръв се стичаше по него! В тази минута зърна Рубо и Мизар. Виждайки, че всички врати са отворени, те бяха решили да се качат заедно горе. Съпругът бе пристигнал със закъснение и се бе спрял да си поговори с пазача, който пък тръгна да го изпрати, за да си довършат приказката. Двамата гледаха втрещени Кабюш, чиито ръце бяха оплескани с кръв като на касапин.
— Същата рана като на председателя — каза Мизар, след като се наведе да погледне.
Рубо поклати глава мълчаливо; не можеше да откъсне поглед от Севрин, от лицето й, застинало в ужас, от настръхналите над челото й черни коси, от широко разтворените й сини очи, които питаха: „Защо?“
XII
Три месеца по-късно, през една топла юнска вечер, Жак караше хавърския експрес, поел от Париж в шест и тридесет минути. Новата му машина, номер 608, беше още съвсем девствена, както казваше той. Започваше вече да я опознава — тя бе несговорчива, вироглава, своенравна като онези млади кобили, които трябва да бъдат добре обяздени, преди да ги впрегнат. Машинистът често я ругаеше и съжаляваше за Лизон; налагаше се да я следи непрекъснато и да не сваля ръка от лоста за скоростите. Но тази вечер времето бе тъй дивно, че снизходително я оставяше да препуска на воля, самият той вдъхвайки радостно приятния въздух. Чувствуваше се отлично, не го измъчваха угризения, наслаждаваше се, уталожен, на блажения покой.