— Не се безпокойте, нас няма да ни пипнат, не могат да разстройват железниците… Само дето ще ни натоварят да превозваме войската и продоволствието! Ама ако ни дойде до главата, ще трябва да изпълним дълга си.
При тези думи Жак стана, защото Филомен тихичко го побутна с крак под масата, но Пекьо я забеляза, изчерви се като мак и сви юмруци.
— Хайде да спим, окъсняхме.
— Да, добре ще бъде — изломоти огнярят.
После така стисна ръката на Филомен, че щеше да я счупи. Тя едва не извика от болка, но се сдържа и докато Пекьо яростно пресушаваше чашата си, прошепна на ухото на машиниста:
— Пази се, става истински звяр, като се напие!
По стълбището някой затрополи изтежко; тя уплашено каза:
— Брат ми!… Изчезвайте бързо! Изчезвайте!
Жак и Пекьо не бяха успели да изминат и двадесет стъпки, когато в къщата заплющяха плесници и се разнесоха пронизителни писъци. Наказваха по най-грозен начин Филомен, сякаш беше момиченце, заловено на местопрестъплението точно когато бърка в шкафа с конфитюрите. Машинистът се спря, готов да й се притече на помощ. Пекьо обаче го задържа:
— Вас какво ви засяга?… Ах, тая проклета уличница! Дано я пребие!
Двамата легнаха да спят на улица Франсоа Мазьолин, без повече да разговарят. Леглата почти се допираха в тясната стая; те дълго останаха с отворени очи, като всеки се вслушваше в дишането на другия.
Делото Рубо трябваше да започне в понеделник в Руан. Съдия-следователят Дьонизе ликуваше, защото в юридическите среди не пестяха похвалите си за блестящия начин, по който бе разплел тази объркана и тайнствена история — шедьовър на тънкия анализ, логично възпроизвеждане на истината, с две думи, творчески замах!
Той пристигна на местопрестъплението, в Кроа дьо Мофра, няколко часа след убийството на Севрин и първата му работа бе да задържи Кабюш. Всичко го уличаваше: и кръвта, с която бе изплескан, и унищожителните показания на Рубо и Мизар, които обясниха как са го заварили полуобезумял, сам с трупа. Притиснат от въпросите защо и как се е озовал в тая стая, каменарят разказа някаква несвързана история, при която съдията само сви рамене — толкова класически наивна беше. Всичките приказки за въображаемия убиец — съчинения на истинския виновник, който уж видял как престъпникът бяга в тъмнината — му бяха отдавна познати. И вероятно този върколак бил вече далеч, нали? И все е тичал, без да спира?… Когато запитаха Кабюш какво е правил около къщата в този късен час, той се смути и отначало отказа да отговори, но после заяви, че се разхождал. Как да повярва човек на такива детински измишльотини — тайнствен непознат, който убива и хуква да бяга, като оставя всички врати отворени, без да претършува един шкаф, без да задигне една носна кърпичка? Откъде би могъл да дойде? За какво ще я убива? Узнавайки още в началото на следствието за връзката между жертвата и Жак, съдията веднага провери къде се е намирал той по време на престъплението. Но освен дето обвиняемият заяви, че е придружил Жак до Барантен за влака в четири и четиринадесет минути, кръчмарката от Руан се закле във всички светии, че младият мъж си е легнал веднага след вечеря и е излязъл от стаята чак на другия ден към седем часа. Пък и кой любовник ще вземе да заколи обожаваната от него жена, след като никога за нищо не са се карали! Абсолютна безсмислица! Не и не! Очевидно имаше само един възможен убиец — този, когото съдът бе заварил в стаята с окървавени ръце, със захвърлен в краката нож, този тъп скот, който разправяше бабини деветини пред правосъдието!
Но стигнал до тази точка, въпреки че бе напълно убеден и че, както сам казваше, вярваше на усета си повече, отколкото на доказателствата, господин Дьонизе някак се затрудни. При първия обиск в колибата на обвиняемия сред Бекурската гора не бяха намерили абсолютно нищо. След като нямаше установена кражба, нужна бе друга подбуда за престъплението. Внезапно при един разпит на Мизар съдия-следователят попадна на желаната следа; пазачът спомена, че една нощ зърнал Кабюш да прескача оградата на къщата, за да види през прозореца как госпожа Рубо се приготвя за сън. Запитан знае ли нещо по този въпрос, Жак спокойно разказа за мълчаливото обожание на каменаря, за това как горещо я желаел, как все се навъртал около нея и й помагал. Нямаше съмнение, че е извършил деянието, подтикнат от животинска страст; оттук нататък всичко се подреждаше от само себе си: човекът, който по всяка вероятност е имал ключ от вратата и от вълнение я е забравил отворена, борбата, завършила с убийството, изнасилването, прекъснато единствено поради появата на съпруга. Оставаше едно последно възражение — странно беше защо човекът, знаейки за предстоящото пристигане на съпруга, бе избрал такъв неподходящ час. При по-задълбочено обсъждане обаче и този факт се обръщаше срещу обвиняемия и доказваше вината му; ясно беше, че е бил в плен на неудържима страст, обезумял при мисълта, че ако не се възползува от последната минута, никога вече няма да завари Севрин сама в уединената къща, тъй като тя се е канела да замине на другия ден. От този момент съдията бе непоклатимо убеден в правотата си.