Подложен на кръстосан разпит, объркан от ловко поставените въпроси, неподозиращ многобройните капани, Кабюш упорито поддържаше първите си показания, разхождал се, за да подиша чист въздух, когато, почти докосвайки го, край него изтърчал някакъв човек, и при това толкова бързо, че не забелязал накъде избягал. Това о обезпокоило, надникнал и видял, че вратата на къщата е широко отворена. Решил се след кратко колебание да влезе вътре и да се качи на горния етаж, където заварил Севрин още топла, с отворени очи; помислил я за жива, вдигнал я и я сложил в леглото; така се изцапал кръвта й. Нищо друго не знаел. Повтаряше тая история, без да греши в подробностите, сякаш предварително я беше измислил и научил наизуст. Направеха ли опит да го отклонят, се изплашваше и млъкваше като тъпак, който нищо не разбира. Първия път, когато господин Дьонизе му зададе въпроса изпитвал ли е страст към жертвата, цял почервеня, подобно на юноша, когото укоряват за първата му любов; упорито отрече някога да е пожелавал да обладава дамата; това му се струваше долно, срамно; чувството му към Севрин бе тъй нежно и загадъчно, тъй дълбоко спотаено в сърцето, че не би могъл да го признае пред никого. Не, не, не бе я обичал, не бе пожелавал и за нищо на света не би проговорил за това, което му се струваше кощунство, след като тя вече не бе жива! Упорството му да не признае факт, потвърден от неколцина свидетели, също му навреди. Разбира се, според обвинението той умишлено прикриваше неистовата си страст към нещастницата, която бе заклал, за да се задоволи. Когато, съпоставяйки всички доказателства, съдията се помъчи да изтръгне признанието, като грубо го обвини в убийство и изнасилване, каменарят яростно възнегодува. Той да я убие, след като я почиташе като светиня! Извикаха полицаи да го задържат, защото заплаши, че ще удуши всички в тоя мръсен бардак! Общо взето, опасен негодник, много потаен, но избухлив, което доказваше, че е способен на всякакви престъпления.
Следствието бе стигнало дотук — при всяко споменаване на убийството обвиняемият крещеше разярено, че не го е извършил той, а тайнственият беглец — и ето че господин Дьонизе изведнъж направи откритие, което даде нов, важен тласък на делото. Той просто надушваше истината, както сам вечно повтаряше; воден от някакво предчувствие, лично отиде да обискира още веднъж колибата на Кабюш. Зад една греда имаше скривалище и в него откри носни кърпички и женски ръкавици, а под тях голям златен часовник; позна го, потръпващ от радост; това беше толкова щателно търсеният навремето часовник на председателя Гранморен с преплетените инициали и фабричния номер 2516. Сякаш блесна мълния, всичко се изясни, миналото се свърза с настоящето в такава логическа последователност, че господин Дьонизе изпадна във възторг. Тази находка сигурно щеше да го отведе далеч; отначало не спомена за часовника и разпита Кабюш за ръкавиците и за кърпичките. Още миг, и каменарят щеше да признае: да, обожавал я, да, желаел я, целувал роклите й, прибирал, задигал зад гърба й каквото му падне, само да е нейно — ширитчета, фиби, игли. Но замълча, не можа да преодолее стеснителността, непорочността си. Когато съдията най-сетне му пъхна часовника под носа, съвсем се обърка. Спомняше си отлично часовника; веднъж намери под някаква възглавница кърпичка, отмъкна я и много се изненада, когато в колибата си откри, че в единия й край е завързан часовник; след това сума време се питаше как да го върне. Ама за какво да разказва всичко това? Почнеше ли веднъж, трябваше да си признае и другите кражби — разните парцали, приятно ухаещото бельо, а толкова го беше срам! И без това вече изобщо не вярваха на думите му. Той самият започна да не се разбира; беше простоват човек и всичко се обърка в главата му като в кошмар. Престана да се горещи, като го обвиняваха в убийство; гледаше тъпо и на всички въпроси отговаряше, че не знае. Откъде попаднали у него ръкавиците? Не знаел. Кърпичките? Не знаел. Часовникът? Не знаел. Омръзнало му да го тормозят, искал да го оставят на мира, ако ще веднага да го пратят на гилотината.